Силите на ООН отварят вратите на затвора

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Силите на ООН отварят вратите на затвора

Корейската война бе започнала докато бях затворен в Хунгнам. Три дни след като това, южнокорейските военни предадоха столицата Сеул и се оттеглиха на юг. След това шестнадесет нации, начело със САЩ, формираха сили на Обединените нации и се намесиха в Корейската война. Американските военни сили кацнаха в Инчон и се насочиха към Уонсан – главен промишлен град в Северна Корея.

Съвсем естествено затворът в Хунгнам да представляваше цел за бомбардировките и въздушните операции на САЩ. Когато започнаха бомбардировките, пазачите на затвора изоставяха затворниците и се скриваха в бомбоубежищата. Тях не ги беше грижа дали ще живеем или ще умрем. Един ден Иисус се появи направо пред мен с натъжено лице. Това ми даде силно предчувствие, затова извиках: „Всеки да стои в радиус дванадесет метра от мен”. Скоро след това голяма бомба избухна на дванадесет метра от мястото, на което стоях. Затворниците, които бяха близо до мен, оцеляха.

Когато бомбардировките станаха по-интензивни, пазачите започнаха да екзекутират затворници. Извикваха номерата на затворниците и им казваха да тръгнат с храна за три дни и лопата. Затворниците решаваха, че ги местят в друг затвор, но в действителност ги отвеждаха в планините, караха ги да изкопават дупка, а след това ги погребваха там. Те биваха извиквани в зависимост от дължината на присъдите им, като тези с най-дългите присъди ги викаха първи. Разбрах, че моят ред ще дойде на следващия ден.

През нощта, преди планираната ми екзекуция, бомбите падаха като дъжд в дъждовния сезон. Беше 13 октомври 1950 и американските сили, кацнали в Инчон, бяха дошли на полуострова, за да завземат Пхенян и сега настъпваха към Хунгнам. Те нападнаха Хунгнам с пълна сила през тази нощ, водени от бомбардировачи В-29.

Бомбардировката беше толкова интензивна, че изглеждаше сякаш целият Хунгнам се беше превърнал в море от огън. Високите стени около затвора започнаха да падат и пазачите бягаха, за да спасят живота си. Накрая вратата, където се намирахме, се отвори. Към два часа сутринта на следващия ден аз излязох спокойно и изпълнен с достойнство от затвора Хунгнам.

Бях прекарал там две години и осем месеца, и изглеждах ужасно. И горните и долните ми дрехи бяха като парцали. Облечен в тези дрипи, вместо да отида в родния си град, аз се насочих към Пхенян с група последователи от затвора. Някои от тях избраха да дойдат с мен, вместо да отидат да търсят своите съпруги и деца. Ясно си представях как майка ми плаче всеки ден загрижена за мен, но по-важно беше да се погрижа за членовете на моето паство в Пхенян.

По пътя ясно да виждахме как Северна Корея се беше приготвила за тази война. Главните градове бяха свързани с двулентови пътища, които да се използват за военни цели при необходимост. Много от мостовете бяха изградени с достатъчно много бетон, за да издържат тежестта на 30-тонни танкове. Торът, който затворниците в Хунгнамския затвор с риск за живота си слагаха в чували, беше изпращан в Русия, като замяна за демодирало въоръжение, което след това се използваше на 38-ия паралел.

Щом пристигнах в Пхенян, потърсих членовете, които бяха с мен преди да ме вкарат в затвора. Трябваше да видя къде са и в какво положение се намират. Те бяха разпръснати от войната, но аз се чувствах отговорен да ги намеря и да им помогна да изживеят живота си. Тъй като не знаех къде живеят, единствената ми възможност беше да обходя Пхенян от единия край до другия.

След седмица търсене открих трима-четирима от тях. Бях запазил малко от оризовото брашно от затвора, смесих го с вода и направих оризов кейк, който да споделя с тях. При пътуването от Хунгнам залъгах глада си с един-два картофа, които бяха замръзнали и поради това твърди като камък. Не се бях докоснал до оризовото брашно. Чувствах се сит дори само като ги гледах колко нетърпеливо ядат оризовия кейк.

Останах в Пхенян 40 дни в търсене на всеки, за когото успях да се сетя, независимо дали той беше млад или стар. Накрая, така и не разбрах какво е станало с повечето от тях. Но никога не ги изтрих от сърцето си. В нощта на 2 декември тръгнах пеша на юг. Членовете на църквата, включително Уон Пил Ким и аз, вървяхме след дълга около седем и половина мили опашка от бежанци.

Ние взехме със себе си един от последователите, който не можеше да върви. Той беше сред тези, които ме последваха в затвора в Хунгнам. Фамилията му беше Пак. Той беше освободен. Когато го намерих в дома му, всички други членове на семейството му бяха заминали на юг. Той беше останал сам в къщата със счупен крак. Сложих го на един велосипед и го взех със себе си. Севернокорейската армия вече беше завзела отново равните, предназначени за военни цели пътища, затова минахме през замръзнали оризища, насочвайки се на юг възможно най-бързо.

Китайската армия не бе далеч зад нас, но ми беше трудно да се придвижвам бързо с някой, който не можеше да върви. Половината път беше толкова лош, че се налагаше да го нося на гръб, а някой друг да бута велосипеда. Той непрекъснато казваше, че не иска да ми бъде в тежест и на няколко пъти се опита да ме откаже, но аз го убеждавах да остане като понякога му се карах на висок глас, така останахме заедно до края.

Ние бяхме бягащи бежанци, които трябваше и да ядат. Отивахме в домове, чиито обитатели се бяха насочили на юг преди нас и търсехме ориз и някаква друга храна, която можеше да е останала. Варяхме всичко, което беше намерехме, ориз, ечемик или картофи. Едва успяхме да оцелеем по този начин. Нямаше клечки за ориз, затова трябваше да използваме дървени клечки, но пък храната имаше добър вкус. В Библията се казва: „Блажени са бедните”, нали? Можехме да ядем всичко, от което стомасите ни ръмжаха от задоволство. Даже скромно парче от ечемичен кейк имаше толкова добър вкус, че не бихме завидели и на царското ядене. Независимо колко гладен бях, винаги спирах да ям преди другите. Така можеше да остане малко повече за тях.

След като изминахме голямо разстояние, наближихме северния бряг на река Имджин. Някак чувствах, че трябва да прекосим реката бързо без да губим нито миг. Имах чувството, че трябва да преодолеем това препятствие, за да останем живи и бутах безжалостно Уон Пил Ким. Той беше млад и заспиваше, докато вървяхме, но аз продължавах да го подканям и бутах колелото. Същата нощ изминахме 20 мили и стигнахме брега на река Имджин. За щастие, реката беше замръзнала. Последвахме някои бежанци пред нас през реката. Зад нас се беше проточила дълга редица. Щом прекосихме реката, обаче, силите на Обединените нации спряха да пропускат по реката. Ако бяхме пристигнали няколко минути по-късно, нямаше да можем да преминем.

След като минахме реката, Уон Пил Ким погледна назад към пътя, от който бяхме дошли, и попита: „Как разбра, че реката, която се каним да прекосим, ще бъде затворена?”.

- Със сигурност знаех, - казах аз. - Това става често с всеки, който поема пътя посочен от Небето. Хората не знаят, че спасението често пъти е само след следващото препятствие. Нямахме и миг за губене и ако се беше наложило, щях да те хвана за шала и да те влача.

Ким изглеждаше трогнат от моите думи, но сърцето ми беше неспокойно. Когато пристигнахме на мястото, където 38-мият паралел разделяше полуострова на две, стъпих с единия си крак в Южна Корея, а с другия – в Северна и започнах да се моля:

- Сега сме изтласкани на юг, но скоро ще се върна на север. Ще събера силите на свободния свят след себе си, за да освободя Северна Корея и да съединя Севера и Юга.

Така се молех през цялото време, докато се движехме с бежанците.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие