Световният храм за мир и единство

Световният храм за мир и единство

Храм на Мира

Междурелигиозният храм на мира, като място където всички хора могат да дойдат, отвъд раса, религия и култура, и да получат Небесната Благословия, бе изграден от преп. Сан Мьон Мун в Южна Корея. В наскоро издадените си мемоари “Гражданин на мира”, д-р Мун заявява, “Няма да е лесно да съборим религиозните стени, които са изграждани хиляди години, но тези стени трябва да се премахнат, ако желаем да преминем към свят на мир.”

“Мирът никога няма да дойде на земята докато първо не премахнем стените между религиите. Аз загубих гласа си да призожавам хората да надскочат религиозната си принадлежност. Те са изпаднали в трапа на егоистичното мислене, да поставят своята религиозна фракция на първо място. Те не осъзнават факта, че светът се променя и една нова епоха на не-егоистичност вече е изгряла." - Д-р Сан Мьон Мун



Зад всички войни винаги е имало някакви религиозни мотиви. Религиите погрешно смятаха, че Бог, Създателят, е различен за всяка една от тях. Време е да разберем, че Създателят е един, и Той е основателя на всички религии. Време е да разберем Божието разбито сърце, когато наблюдава своите деца да се бият помежду си.

Този храм ще бъде център за универсалните ценности, като вярата, добродетелта, взаимопомоща, щедростта, верността, състраданието, алтруизма и т.н.  Те всички са израз на истинската любов приложена на практика. Те са общия език на религиите. 

Световен храм на мира и единството

Преп. д-р Мун изгради храм за всички религии

Християни, Мюсюлмани, Евреи или Будисти; всички ще могат да се молят и покланят заедно, рамо до рамо, сърце до сърце, без осъждение, предразсъдъци и конфликт.

Храмът символизира вътрешните стремежи на цялото човечество. Както правителствата са одобрили създаването на Обединените Нации през 1945 година, така днес те трябва да подкрепят изграждането на храм, където цялото общество ще може да се фокусира да работи за мир.

Този храм няма да е една мега-църква; той е храм за хората от всички нации, храм за света. Хората от всяка вяра и религия ще могат да посещават. Той ще отвори пътя за междурелигиозни връзки и сътрудничество, със зали за образование, духовен тренинг и дори физическо здраве.

Още по-голям Световен храм за мир и единство ще бъде изграден до 2013 и ще може да поеме 210,000 души. Служби ще се провеждат на всички основни световни религии. Световни лидери от политиката и религията ще посещават службите. Държавни глави и членовете на правителствата естествено ще искат да посещават този храм.

Никога не е съществувало такова място в миналото", заявиха организаторите, "където всички религии могат да се съберат заедно с една обща цел. Ние вярваме, че Божието послание е за истинска любов и Световният храм на мира и единството ще бъде идеалният подиум за да дадем това послание на света."  Още




С 2012 година наближаваме изгрева на Епохата на Мир, описана от много религии, като Золатната Епоха, или пришествието на Божието царство на земята. Месията, Господът на Второто пришествие, изпратен от Бог да води човечеството към установяване на вечния мир, е вече тук на земята. Време е човечеството да се събуди и да го разпознае; Този който е роден на Изток, който е страдал много преследване и ще донесе единство на всички религии, за когото пророците са писали. Той ще "подпише вечния мир" и отвори пътя цялото човечество да стане единно, като "Едно голямо семейство с център Бог".

Прочетете тези пророчество и свидетелствата на световни учени и лидери, за да научите повече за този обещан Миротворец::

• What Religious Scholars Say about Reverend Moon
• What Religious Leaders Say about Reverend Moon
• What Heads of State and Political Leaders About Moon
• What Scholars Say About Reverend Moon

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Всичко, което имаме, дължим на Небесата

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Всичко, което имаме, дължим на Небесата

Хората казват, че съм един от най-богатите в света, но те не знаят какво говорят. Работил съм усърдно през целия си живот, но не притежавам дори една къща на свое име. Нито съм записал собственост на името на жена ми или на децата си, така че да прикрия някаква собственост. Всеки възрастен кореец има свой официален печат, който регистрира пред правителството и използва, за да подписва правни документи. Аз нямам такъв печат.

Може би се чудите тогава, каква полза имам от това, че работих усърдно без да ям или да спя, докато не са се нахранили или наспали другите. Работех така, не за да бъда богат. Парите нямат никакво значение за мен. Всички пари, които не са използвани за благото на човечеството или в името на моя ближен, който умира в бедност, не са нищо повече от парче хартия. Парите, спечелени чрез упорита работа, винаги трябва да се използват с любов към света, за проекти в полза за света.

Когато изпращам мисионери в чужбина, аз не им давам много пари. И все пак те оцеляват, където и да отидат. Нужно ни е много малко, за да обезпечим себе си. Ако имаме спален чувал, той е достатъчен, за да спим някъде. Това, което е важно, е не как живеем, а начинът на живот, който водим. Материалното охолство не е условие за щастие. Тъжно ми е, че фразата „да живеем добре” започна да се дефинира по отношение на материалното охолство. Да живееш добре означава да живееш живот, който има смисъл.

Аз нося вратовръзка само по време на църковни служби или на специални събития. Аз и костюм не нося често. По принцип, когато съм си у дома, нося пуловер. Представям си колко пари се харчат за вратовръзки в западните общества. Иглите за вратовръзки, ризите и ръкавелите са много скъпи. Ако всички спрат да купуват вратовръзки и ако можеха да използват парите в името на своите ближни, които гладуват, светът щеше да бъде по-добро място за живеене. Скъпите вещи не са непременно най-доброто нещо. Представете си какво би станало, ако сградата се запали. Кой ще бъде първият, когото ще измъкнат: Мен, в моя пуловер, или някой с вратовръзка?

Някои хора могат да помислят, че стигам до крайности по отношение на икономиите и опазване на природата. Аз съм против всекидневното къпане. Веднъж на три дни е достатъчно. Не си сменям чорапите всеки ден. Вечер ги свалям и ги слагам в задния си джоб, така че да мога да ги нося отново на следващия ден. Когато съм в хотел, използвам само най-малката от кърпите в банята. Пускам водата в тоалетната едва след като съм бил в нея три пъти по малка нужда. Използвам само едно парче тоалетна хартия, сгъвам го на три. Все едно ми е, ако ме наречете нецивилизован или варварин.

Много съм внимателен и при хранене. Не съм ценител на изисканите ястия. Може да има всякакви екзотични храни и различни видове десерти пред мен, но аз не се интересувам от тях. Не си пълня купата с ориз догоре. Достатъчно ми е три пети от нея.

Любимите ми обувки в Корея струват 49 000 вона (около 40 долара) и са от супермаркета. Панталоните, които нося всеки ден, са на повече от пет години. Храната, на която се ям най-много в Америка, е на "Макдоналдс". Някои хора я наричат нездравословна храна и не я ядат, но на мен ми харесва по две причини. Евтина е и спестява време. С децата, често ходим в "Макдоналдс". Не знам как са разбрали, че често ходя там, но председателя на Корпорация "Макдоналдс" ми изпраща поздравителна картичка всяка Нова Година.

Всяка година казвам на нашите членове: „Харчете пари внимателно." Казвам им да пият вода, вместо да купуват сладолед или безалкохолни напитки. Не,,за да пестяват пари и да забогатеят. Искам те да имат съзнание и качества да опазват природата, да помогнат на страната си и да спасят човечеството. Не вземаме нищо със себе си, когато напускаме този свят. Всеки знае това и все пак поради някаква причина хората отчаяно искат да сложат ръце върху колкото може повече неща. Имам намерение да раздам всичко, което съм изградил по време на живота си преди да напусна този свят.

Небесното Царство е пълно със съкровища и не е нужно да носим там неща от Земята. Когато отиваме на по-добро място, няма нужда да сме привързани към вещи от този свят.

Има една песен, която винаги съм обичал да пея. Това е стара популярна
песен, която много корейци знаят. Всеки път, когато я пея, тя отпуска сърцето ми и предизвиква сълзи в очите ми. Напомня ми за детството, когато лежах по поляните близо до дома.

Може да кажеш, че ще ми дадеш корона от скъпоценни камъни,
Но повече ми отива риза, пропита с мръсотия и пот.
Чисто е сърцето ми,
Ще направя флейта от върбови листа,
И врабчетата ще пеят заедно с моята мелодия.

Може да кажеш, че ще ме обсипеш със злато, с което може да се купи света,
Но волът, с който ора полето с ечемик, струва повече.
Пъпки на надеждата поникват в душата ми,
Ще си говоря безгрижно със зайците
И ще свиря моята мелодия докато дните отминават.

Щастието винаги чака някъде наблизо. Причината, поради която сме нещастни е, че нашите собствени желания блокират пътя на щастието. Докато погледът ни е фиксиран върху желанията ни, не можем да видим пътя, който да следваме. Заети сме да търсим песъчинки злато под краката си, че не виждаме планините от злато на пътя пред нас. Толкова сме заети да слагаме неща в джобовете си, че не забелязваме огромните дупки в тези джобове.

Още не съм забравил какво е да живееш в затвора Хунгнам. Дори и най-ужасното място на този свят е по-удобно и с повече материално изобилие от затвора Хунгнам. Всичко, което имаме принадлежи на Небето. Ние сме само временни пазители.

Продължи>>
 

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Щастието е живот, живян за другите

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Щастието е живот, живян за другите

Децата са родени от плътта и кръвта на своите родители. Без родители не би имало деца. И все пак, хората са за индивидуализъм, като че ли са дошли на този свят сами. Само този, който никога в живота си не е получил някаква помощ, има правото да говори за индивидуализъм. Няма нищо на света, което да съществува за себе си. Всички сътворени неща са създадени едно за друго. Аз съществувам за вас, а вие съществувате за мен.

Няма по-глупав от егоистичният човек, който живее само заради себе си. Може да изглежда, че егоистичния живот е изгоден, но в крайна сметка това е живот на самоунищожение. Индивидът трябва да живее за семейството, семейството за нацията, нацията за света, а светът трябва да живее за Бог.

Всички учебни заведения, които съм основал, имат три девиза. Първият е "Живей живот, който не хвърля сянка, както слънцето не хвърля сянка по обяд." Живот без сянка е живот с чиста съвест.

Когато живот ни на земята приключи и отидем в духовния свят, целият ни живот ще се разгърне пред нас в обратен ред. Дали ще отидем на Небето или в ада, се определя от начина, по който сме живели. Така че, ние трябва да живеем безупречно чист живот без дори най-малката сянка.

Второто мото е "Живей, проливайки пот за земята, сълзи за човечеството,
и кръв за Небето". Няма фалш в кръвта, потта и сълзите, които хората проливат. Има само истина. Но няма смисъл в кръвта, потта и сълзите, които хората проливат заради себе си. Това голям вложение трябва да се направи за благото на другите.

Третото мото е "Единно Божие семейство!" Има само един Бог и всички хора са братя и сестри. Различията по език, раса и култура са само 0,1%. Като човешки същества, ние сме 99,9% еднакви.

Има четиринадесет островни държави в южната част на Тихия океан. Когато посетих Маршаловите острови, аз попитах президента, "Това е красива страна, но сигурно трудно се ръководи, нали?" Президентът въздъхна и отговори: "Нашето население е само шестдесет хиляди, а земята е само на два метра над морското равнище. Затова вълна висока само един метър може да наводни голяма част от страната. Нашият най-сериозен проблем обаче, е образованието. Децата на богатите семейства отиват в Америка или Европа, за да бъдат образовани и не се връщат. Децата на бедните семейства нямат училища, където да получат добро образование, така дори най-умното дете не може да бъде образовано. Основен проблем за островна държава като нашата е, че не сме в състояние да възпитаме лидери, които да ни водят в бъдеще."

След като изслушах загрижеността на президента, основах Гимназията на Тихия океан, в Кона, Хавайските острови, за деца от островните държави. Това училище дава образование на деца от страни в Тихия океан и им помага при подготовката за кандидатстване в колеж. Предоставяме двупосочен самолетен билет до Хавайските острови, обучение, пансион и компютри, така че те да могат да получат най-доброто образование. Ние поставяме само едно условие, за да получат това образование: след завършването си, те трябва да се завърнат в своите страни и да работят в служба на своя народ.

Да живееш за благото на другите понякога изисква жертви. Преди няколко години един от нашите мисионери обикаляше Южна Америка, когато мястото, където беше на посещение, било ударено от голямо земетресение. Съпругата му дотича при мен с лице бяло като платно. "Какво да направя?", Попита тя със сълзи в очите си. "Толкова съм притеснена, не знам какво да правя."
Може да се изненадате от моя отговор. Вместо да я потупам по рамото и да я утешавам, аз й викнах: „За твоя съпруг ли се притесняваш? Или за това колко животи той ще спаси в този бедстващ район?"

За нея беше естествено да бъде загрижена за съпруга си. Но като съпруга на мисионер, опасенията й трябваше да бъдат от по-висш порядък. Вместо да се моли за безопасността на съпруга си, тя трябваше да се моли нейният съпруг да успее да спаси колкото може повече животи.

Нищо не съществува само за себе си. Това е начинът, по който Бог е сътворил света. Мъжът съществува заради жената, а жената заради мъжа. Природата съществува за благото на човечеството, а човечеството заради природата. Всички сътворени същества в този свят съществуват в името на тези с които си взаимодействат . Аксиома за Небето е, че всичко живее в името на своя партньор.
Щастието е възможно само при взаимоотношения с партньор. Представете си, че някой, който е живял като певец, отиде на необитаем остров и пее възможно най-силно. Ако няма кой да го чуе, той няма да бъде щастлив.

Да осъзнаем това, че съществуваме за благото на другите, е голямо постижение, което променя живота ни. Когато осъзнаем, че животът ни не е само наш, а е предназначен за другите, ние започваме да следваме път, различен от този, по който сме тръгнали.

Също както пеенето за себе си няма да ви направи щастливи, няма радост
без партньор. А дори най-малкото и най-незначително нещо може да донесе
щастие, когато го правиш за друг.

Продължи>>
 

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Мечта за един мирен свят

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун 

Мечта за един мирен свят

В продължение на години аз призовавах за един свят, където всички религии ще живеят заедно като едно цяло, всички раси ще живеят като една и всички народи ще съществуват като един. За хиляди години историята стана свидетел на непрекъснато увеличение на вероизповеданията. Всеки път, когато възникне нова религия или на власт дойде нов режим, се прокарват нови граници и се водят нови войни. Сега, обаче, живеем в епоха на глобализация. И в името на бъдещето ние трябва да станем едно.

Един от начините, които предлагам, за да се улесни този процес, е чрез Международна магистрала на мира. Огромен проект, който ще свърже Корея и Япония чрез подводен тунел, ще изгради мост над Беринговия проток, който разделя Русия и Северна Америка. Тази международна магистрала на мира може да обедини света. Когато бъде завършена тя, ще бъде възможно да се пътува с кола от нос Добра надежда в Африка до Сантяго, Чили или от Лондон – до Ню Йорк. Няма да има пречки, целият свят ще бъде свързан като кървоносна система.

Светът ще се превърне в идинно общество и всеки ще може да пътува свободно без граници. Границите ще загубят значението си на граници. Нещо подобно ще стане и с религията. Тъй като обмена между религиите се увеличава, ще възникне по-голямо взаимно разбиране, конфликтите ще изчезнат и стените на разделение ще се разпаднат. Когато различни хора живеят заедно в една глобална общност, бариерите между расите ще изчезнат. Взаимодействието между расите ще се случи независимо от разликите във външния вид и езика. Културната революция ще обедини света.

Пътят на коприната не е бил просто търговски път, който хората са използвали, за да продават коприна и да купуват подправки. Той е бил и средство за народите от Изтока и Запада, както и за будизма, исляма и християнството да се срещнат. Тези различни култури са се смесили и родили нова култура. Международната магистрала на мира ще играе подобна роля в двадесет и първи век.

Рим можел да се развива добре, защото „всички пътища водели до Рим”. Това показва важността на пътищата. Когато се построи път, хората го използват. Също пътищата се изполват за разпространение на култура и идеологи. Ето защо, когато се построи път, това променя хода на историята. Когато Международната магистрала на мира бъде завършена, светът може да бъде физически свързан като едно цяло. Пътят ще направи това възможно.

Не може да се подцени значението на обединението на света. Някои хора може да помислят, че тази идея е изпреварила времето си. Вярващите обаче, предвиждат бъдещето и се подготвят за него. Така че е съвсем естествено да сме по-напред от нашето време. Светът може да не ни разбира и може да ни кара да страдаме, но вярващите трябва да постоянстват над трудностите, за да открият пътя към бъдещето.

Завършването на Международната магистрала за мир ще изисква сътрудничество на много народи. Китай, който е бил жертва на японската агресия, може да не приветства идеята да бъде свързан с Япония посредством магистрала. Япония и Корея, обаче, не могат да се свържат с останалата част от света без да минат през Китай, така че трябва да положим усилия, за да спечелим доверието на Китай.

Кой ще направи това? Тези от нас, които ще имат духовна собственост над Международната магистрала на мира в двадесет и първи век, трябва да поемат водеща роля в това усилие.

Какво ще кажете за преодоляване на Беринговия проток? Ще струва много, но това не трябва да ни притеснява. Парите, които Съединените щати са похарчили в Ирак, ще бъде повече от достатъчно, за да се изгради такъв мост. Трябва да спрем да водим война и да караме хората да страдат. Извратено е да започваме войни и да пилеем стотици милиарди долари. Дошло е време да изковем от мечовете плугове, а от копията ни - сърпове.

Международната магистрала на мира е проект за обединение на света в едно цяло. Да стане едно, означава нещо повече от просто свързване на континенти с тунели и мостове. То се отнася и до изравняване на световните жизнени стандарти. Когато някой монополизира технология и задържа печалбата за себе си, балансът в света се нарушава.

Международната магистрала на мира ще пренареди сегашното неравенство, чрез достъп до съществуващите природни и човешки ресурси. Това ще доведе до изравняване на богатството. Изравняване означава, че ще се взема малко от местата, които са силно развити и ще се добави към местата, които са с ниско развитие. В резултат двете ще се изравнят. Това ще изисква жертва от онези с повече материални притежания или познания. Изграждане на свят, изпълнен с мир, не може да стане с еднократни благотворителни актове или дарения. Само искрена любов и непрекъсната жертва са в състояние да създадат един изпълнен с мир свят. Ние трябва да сме склонни да предложим всичко.

Изграждането на Международната магистрала на мира прави повече от това просто да осигури физически средства за комуникация. Човешките същества са създадени така, че техният ум и тяло са в едно. Нещо подобно важи и за света, в който живеем. Светът може да бъде напълно обединен едва когато наред с физически средства за комуникация се постига и сърдечно обединение.

Организацията на обединените нации направи много за световния мир. Всички корейци сме благодарни, че по време на корейската война тази организация се погрижи за нашата свобода. Но сега, шестдесет години след нейното основаване, Организацията на обединените нации пренебрегва своята изначална цел и е организация, която подържа интересите на няколко лиятелни държави.

През 2005 година, в Ню Йорк основах Федерацията за всеобщ мир. Веднага след това се отправих на международна обиколка в стотици градове по целия свят, отправяйки към хората послание на мира за бъдещето на ООН и света. Организацията на обединениете нации беше създадена за решаване на конфликтите в света, така че тя трябва да поставя интересите на света над интересите на една или друга страна. Когато могъщите държави настоява за своя интерес и дори използва военна сила за това това усложнява конфликта. За съжаление, ООН днес не е в състояние да направи много в такива ситуации.

В тази светлина предложих преструктуриране на Организацията на обединените нации в двукамарна институция. В допълнение към Генералната асамблея да се създаде Религиозна или Културна асамблея или Съвет. Този орган да се състои от уважавани духовни лидери в области като религия, култура ,и образование. Членовете на тази Меьдурелигиозна асамблея ще трябва да демонстрират способност за преодоляване на ограничените интереси на определени религии и култури и да защитават духовните и нравствени ценности на цялото човечество. Аз твърдя, че двете камари, като си сътрудничат с взаимно уважение, ще постигнат голям напредък за изграждане на един изпълнен с мир свят.

Някои може да се противопоставят на това и да кажат: "Защо вярващите да участват в световните дела?" Моят отговор е, че светът днес е в период в който участието на вярващите е от решаващо значение. Тези, които са постигнали дълбоко самоосъзнаване, чрез религиозна практика, сега са необходими повече от всякога.

Единствено истински вярващите хора, могат да се изправят срещу неправдата и злото в света, въплъщавайки истинска любов. Единствено когато знанията и опитът на политическите лидери са съчетани с мъдростта на междурелигиозните лидери, светът ще бъде в състояние да намери пътя към истинския мир.

Всеки ден, отново и отново, тръгвам по своя път с нова решителност за постигане на тази цел. Аз се моля за всеки човек на земята, излизайки отвъд бариерите на религия, идеология и раса, да се прероди в „миролюбив гражданин на света.


Преводач :

Редактори:
Ангел Стефанов
Михаела Сергеева
Мария Коларова-Вашкевич

София, 2011 година

Обратно към началото>>
 

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Кръстопът между страха и вдъхновението

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

ГЛАВА ВТОРА

РЕКАТА НА СЪРЦЕТО ТЕЧЕ СЪС СЪЛЗИ


Между страха и вдъхновението

Докато израствах и съзрявах с годините, започна да ме вълнува въпроса: "Какъв ще стана, когато порасна?" Доставяше ми удоволствие да наблюдавам и изучавам природата. Чудех се дали да не стана учен. Но скоро промених мнението си. Видях трагедията на хората, които биваха ограбвани от японските колониални власти. Страданието им бе толкова голямо, че те дори не можеха да се изхранват. Осъзнах едно нещо; дори да стана учен, дори да спечеля Нобелова награда, пак няма да успея да изтрия сълзите на страдащите хора.

Именнот тогава реших да стана човекът, който може да пресуши сълзите на хората и утеши мъката в сърцата им. Лежах в гората и слушах песните на птиците, разсъждавайки: "Ние трябва да направим и нашия свят толкова топъл и нежен, като тези песни! Длъжен съм да помогна на хората да разцъфнат в цялата си красота и благоухание, като цветята. Не знаех каква професия ще ми помогне да постигна това, но бях твърдо убеден, че трябва да стана човек, който може да донесе щастие на хората.

Бях на десет, когато семейството ни прие християнската вяра благодарение на братът на моя дядо, Юн Гук Мун, който беше християнски пастор и водеше ревностен, изпълнен с вяра живот. От този момент нататък посещавах църквата редовно, без да пропусна нито седмица. Ако закъснеех дори мъничко за службата, толкова се срамувах, че дори не смеех да повдигна погледа си. Не знам какво съм разбирал на тази възраст, за да ме вдъхнови така, но Бог до голяма степен вече присъстваше в живота ми. Прекарвах все повече време борейки се с въпроси свързани с живота, смъртта, както  и със страданията и мъките на човешкия живот.

Когато бях на дванадесет, видях как преместваха тленните останки на прадядо ми. Обикновено разрешаваха само на пълнолетните в рода да присъстват, но аз толкова много исках да видя с очите си какво става с хората след като умрат, че убедих родителите си да ме вземат със себе си. Когато разкопаха могилата бях шокиран и ми прилоша от страх от гледката. Възрастните отвориха гроба с тържествена церемония, но вътре се виждаше само гол скелет. Нямаше и следа от чертите, които баща ми и моята майка ми бяха описвали. Не бе останало нищо, освен страховити избелели кости.

Отне ми известно време да преодолея шока от вида на костите на моя пра-дядо. Казах си: "Прадядо трябва да е изглеждал точно като нас. Означава ли това, че родителите ми също ще се превърнат в куп бели кости след смъртта си? Това ли ще се случи с мен, когато умра? Всеки човек умира, но след като умрем, дали просто лежим там, неспособни да мислим за нищо?" Не можех да избия тези въпроси от главата си.

По същото това време в дома ни настъпиха редица странни събития. Имам ярък спомен от едно от тях. Всеки път, когато семейството ни тъчеше платно, вземахме парчетата нишка, която оставаше на колелото за предене и ги слагахме в един глинена делва, докато не съберем достатъчно за един топ платно. Платното, което правехме от тези парчета, наречено йеджанг, беше специален плат, използван за чеиз, когато дете от семейството се женеше. Една вечер намерихме тези парченца разпръснати из клоните на старо кестеново дърво в съседното село. Благодарение на тях дървото изглеждаше като побеляло. Не можахме да разберем кой би могъл да ги вземе от делвата и да ги пренесе, изминавайки целия път до кестеновото дърво, което е на доста голямо разстояние от дома ни, а след това да ги разпръсне по цялото дърво. Това не изглеждаше като нещо, което може да бъде направено от човешки ръце и уплаши всички в селото.

Когато бях на шестнадесет, преживяхме трагедията пет от по-малките ми братя и сестри да умрат за една година. Никакви думи не могат да опишат мъката на родителите при загубата на пет от техните тринадесет деца за толкова кратко време. Смъртта сякаш беше плъзнала навсякъде. Други членове на рода загубиха добитък. Кравата на едни хора внезапно умря, макар че беше в отлично здраве. В друг дом няколко коня умряха един след друг. В трети дом за една нощ умряха седем прасета.

Страданието на едно семейство изглеждаше свързано със страданията на народа и света. Аз все повече се смущавах, като виждах нещастното положение на корейския народ под все по-тираничното японско господство. Хората нямаха достатъчно храна. Понякога биваха принудени да вземат трева, дървесна кора и всичко каквото намерят и ги сваряваха, за да ги ядат. Изглеждаше, че войните по света няма да имат край. След това един ден прочетох във вестника статия за самоубийство на ученик, който беше на същата възраст като мен.

"Защо е умрял?", се питах аз. "Какво би накарало човек да се самоубие на такава млада възраст? "Аз бях опустошен от тези новини, както ако беше се случило с някой, който ми е бил близък. С вестник, отворен на тази статия, аз плаках на глас три дни и нощи. Сълзите непрекъснато идваха и не можех да ги спра.

Не можех да разбера поредицата от странни събития, или да си обясня факта, че трагичните събития се случваха на добри хора. Гледката на костите на моя прадядо ме вдъхнови да започна да задавам въпроси за живота и смъртта, но поредицата необичайни събития в и около дома ни, ме накара да се вкопча в религията. Божието Слово, което чувах в църквата, обаче, само по себе си не беше достатъчно, за да ми даде ясните отговори, които търсех. За да облекча чувството на безсилие в сърцето си, аз естествено започнах да се потапям в молитва.

"Кой съм аз? Откъде съм дошъл? Каква е целта на живота? Какво се случва с хората, когато умрат? Има ли свят на вечната душа? Дали Бог наистина съществува? Бог наистина ли е всемогъщ? Ако е, защо само си седи и гледа мъката в света? Ако Бог е създал този свят, дали Той също така е създал и страданието в света? Какво ще сложи край на трагичната окупация на Корея от Япония? Какъв е смисълът на страданието на корейския народ? Защо хората се мразят едни други, защо се бият и започват войни?" Сърцето ми беше изпълнено с тези сериозни и важни въпроси. Никой не можеше лесно да отговори на тях, така че единственият вариант беше да се моля.

Молитвата ми помагаше да намеря утеха. Всеки път, когато излагах пред Бога мъчителните проблеми, които бях натрупал в сърцето си, чувствах облекчение. Започнах да прекарвам повече време в молитви така, че в крайна сметка започнах да се моля по цели нощи. В резултат на това преживях редкия и ценен опит Бог да отговори на молитвите ми. Този ден винаги ще си остане като най-ценния спомен от живота ми – ден, който никога не мога да забравя.

Беше нощта преди Великден в годината, в която навърших шестнадесет. Бях на планината Миоду – молих се цяла нощ и облян в сълзи молех Бога да ми даде отговори. Защо е създал свят изпълнен с мъка и отчаяние? Защо всезнаещият и всемогъщ Бог беше дал на света такава болка? Какво трябва да направя за трагичната си родина? Аз плачех със сълзи и задавах многократно тези въпроси.

Рано сутринта на Великден, след като бях прекарал цялата нощ в молитва,
Иисус се появи пред мен. Той се появи в един миг, като порив на вятъра, и ми каза: "Бог е обзет от голяма скръб заради болката на човечеството. Трябва да осъществиш специална мисия на земята, да се заемеш с Небесните дела."

Този ден видях ясно тъжното лице на Иисус. Чух ясно неговия глас. Опитът от появата на Иисус накара тялото ми да се разтрепери силно, като листата на трепетлика, трепкащи под напора на силен бриз. Бях обзет от толкова голям страх, че имах чувството, че може да умра и от толкова дълбока благодарност, че имах чувството, че мога да се пръсна. Иисус говорù ясно за работата, която трябваше да свърша. Неговите думи бяха изключителни и свързани със спасението на човечеството от неговите страдания и донасяне на радост за Бог.

Първоначалният ми отговор беше: "Не мога да направя това. Как мога да направя това? Защо ми даваш мисия с такова първостепенно значение? " Бях наистина уплашен. Исках по някакъв начин да избегна тази мисия, хванах се за подгъва на дрехата му и плачех неутешимо.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Колкото е по-силна болката – толкова повече трябва да обичате

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Колкото е по-силна болката – толкова повече трябва да обичате

Бях обхванат от крайно объркване. Не можех да отворя сърцето си пред своите родители и да споделя огромните си тайни с тях. Но не можех и да ги запазя за себе си. Не знаех какво да правя. Ясно беше, че бях получил специална мисия от Небето и това беше огромна отговорност. Потръпвах от страх при мисълта, че може да не съм в състояние да се справя сам. Вкопчих се в молитвите повече, отколкото преди, в опит да успокоя обърканото си сърце, но дори и това нямаше ефект. Без значение колко се опитвах, не можех да се освободя нито за миг от спомена, че съм срещнал Иисус. В опит да успокоя сърцето и сълзите си, съчиних следното стихотворение:

Корона на славата

Когато се съмнявам в хората, аз чувствам болка.
Когато съдя хората, е непоносимо.
Когато мразя хората, моето съществуване е безмислено.

И все пак, аз вярвам, а ме мамят.
Аз обичам, а ме предават.
Страдам и скърбя тази вечер, обхванал главата си с ръце,
Греша ли?

Да, греша.
Дори да ви лъжат – вярвайте!продължавай да вярваш.
Дори да ви предават – прощавайте!
Обичайте докрай дори този, който ви мрази.

Изтрий сълзите си и приветствай с усмивка
Този, който познава само измамата,
И този, който те е предал без съжаление.

О, Господи, любовта боли.
Виж ръцете ми.
Положи ръка на гърдите ми.
Сърцето ми е препълнено с мъка.

Но ако обичам действалите против мен,
Аз побеждавам.
Ако си направил същото,
Ще ти дам Короната на славата.

Срещата ми с Иисус промени живота ми напълно. Неговият скръбен израз беше се врязал в сърцето ми сякаш беше отпечатан там и аз не можех да мисля за нищо друго. От този ден нататък аз се потопих напълно в Божието слово. От време на време бях заобиколен от безкрайна тъмнина и изпълнен с такава болка, че ми беше трудно да дишам. В други моменти сърцето ми се изпълваше с радост, като че ли гледах възхода на утринното слънце над хоризонта. Преживях поредица от дни като тези, които ме отвеждаха все по-дълбоко в света на молитвата. Обхващах нови думи на истината, които Иисус ми даваше директно и се оставях да бъда напълно запленен от Бога. Започнах да живея съвсем различен живот. Имах много неща, за които да си мисля и постепенно станах особено мълчалив.

Всеки, който следва пътя на Бога, трябва да преследва целта си с цялото си сърце и с пълна всеотдайност. Тя изисква непоколебимост с оглед целта. Аз съм упорит по рождение, винаги съм бил много упорит. Използвах тази дадена ми от Бога упоритост, за да преодолявам трудностите и да следвам пътя, който ми беше даден. Всеки път, когато започвах да се колебая, аз се успокоявах, като си спомнях: "Получих Божието слово пряко." Не беше лесно да се избере този курс на действие, защото щеше да изисква от мен да жертвам останалата част от младостта си. Понякога чувствах, че бих предпочел по-скоро да избягам от този път.

Мъдрият човек поставя надеждата в бъдещето и продължава да върви напред без значение колко трудно може да бъде това. Глупакът, обаче, ще изхвърли своето бъдеще в името на непосредственото щастие. Аз също понякога имах глупави мисли, когато бях много млад, но в крайна сметка избирах пътя на мъдрия човек. С удоволствие предлагах живота си, за да продължа да следвам пътя, който Бог желаеше. Не бих могъл да избягам, дори ако се бях опитал - това беше единствения път, който можех да избера.

И така, защо Бог ме призова? Дори сега, на деветдесет годишна възраст, аз всеки ден се чудя защо Бог ме повика. Защо от всички хора по света Той избра мен? Това не беше, защото имах особено добър външен вид или изключителен характер, или дълбоко убеждение. Бях просто обикновено, незабележимо, упорито и глупаво младо момче. Ако Бог е видял нещо в мен, трябва да е било едно искрено сърце, които го търсеше със сълзи на любов. Каквото и да е времето или мястото, любовта е най-важното. Бог търсеше човек, който ще живее със сърце изпълнено с любов, и който, когато се сблъска със страданието, може да компенсира неговото въздействие с любов. Аз бях само едно момче от село и не можех да покажа нищо. Дори и сега настоявам безкомпромисно да жертвам живота си, да живея единствено за Божията любов и за нищо друго.

Нищо не можех да знам сам, така че отнасях всички свои въпроси към Бога. Питах: "Боже, наистина ли съществуваш?" И ето как всъщност разбрах, че Той действително съществува. Попитах: "Боже, имаш ли някакви скъпоценени желания? " и така разбрах, че Той също имаше високо ценени желания. Попитах го: "Господи, нуждаеш ли се от мен?" И така разбрах, че Той има нещо предвид за мен.

В тези дни, когато молитвите ми и всеотдайността ми бяха свързани с небето, Иисус неизменно ми се явяваше и ми носеше специални послания. Ако бях сериозен в желанието си да узная нещо, Иисус се появяваше с благородно изражение и ми даваше проникнати от истина отговори. Думите му винаги улучваха право в целта и затова се забиваха дълбоко в гърдите ми като остри стрели. Това не бяха само думи. Това бяха откровения за създаването на вселената, които отвориха вратата към един нов свят. Когато Иисус говорeше, имах чувството, че полъхва мек бриз, но аз взех думите му присърце и се помолих със сериозност достатъчно силна да изкорени дърво. Постепенно осъзнах по нов начин Божията цел при създаването на вселената и Неговите принципи на създаване.

През лятото на същата тази година аз ходих на поклонение из страната. Нямах пари. Ходех по къщите и молех да ме нахранят. Ако имах късмет, хващах камион. Така обиколих цялата страна. Където и да отидех, виждах, че моята родина е изпълнена със сълзи. Нямаха край скръбните гледки на страданието на гладните хора. Техните оплаквания предизвикваха сълзи, които текат като река.

"Тази нещастна история трябва да приключи възможно най-бързо", си казах аз. "Нашият народ не трябва да се оставя да страда в скръб и отчаяние. Някак си трябва да намеря начин да отида в Япония и в Америка, така че света да узнае за величието на корейския народ."

Чрез това поклонение успях да удвоя решителността си към моята бъдеща работа.

Докато стисках юмруци, умът ми напълно се фокусира и можах да видя ясно пътя, който трябваше да следвам в живота си: "Аз ще спася хората и ще донеса Божия мир на тази земя."

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Нож, който не се заточва - затъпява

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Нож, който не се заточва - затъпява

След като завърших гимназия, се преместих в Сеул и живях сам в квартал Хуксок Донг, докато посещавах Института по търговия и промишленост в Кионгсонг. Зимата в Сеул е изключително студена. Нормално беше температурата да падне до минус двадесет градуса по Целзий и река Хан да замръзне. Къщата, където живеех, беше на билото и в нея нямаше течаща вода. Вадехме вода от кладенец - толкова дълбок, че беше необходимо десет лакътя въже, за да може кофата да достигне до водата. Въжето непрекъснато се късаше, затова направих верига и я прикрепих към кофата. Всеки път, когато изваждах кофата, обаче, ръцете ми залепваха за синджира и ги стоплях само с дъха си.

За да се боря със студа, използвах таланта си за плетене. Направих си пуловер, дебели чорапи, шапка и ръкавици. Шапката беше толкова стилна, че когато я носех, хората в града мислеха, че съм жена.

Не отоплявах стаята си, дори в най-студените зимни дни - най-вече защото нямах пари да го направя. Смятах, че да имам покрив над главата си, докато спя, беше лукс в сравнение с бездомните, принудени да намерят начини, за да се стоплят по улиците. Един ден беше толкова студено, че докато спях, държах една крушка до тялото си под юргана, като грейка. През нощта изгорях на горещата крушка, в резултат на което кожата ми се обели. Дори сега, когато някой спомене Сеул, първото нещо, за което се сещам, е колко студено е било тогава.

Моята храна се състоеше от купичка с ориз и никога повече от едно допълнително ястие, докато средният брой на такива допълнителни ястия в Корея стига до дванадесет. Винаги имах едно хранене и едно ястие. Една гарнитура ми беше достатъчна. Дори и днес, заради навика, който си бях създал, докато живеех сам, не се нуждаех от много странични ястия към моята храна. Предпочитам да има само една гарнитура, но да е приготвена добре. Когато видя храна, приготвена с много гарнитури, тя ми изглежда по-обезпокояваща. Докато ходех на училище в Сеул никога не обядвах. Докато обикалях по хълмовете като дете, бях свикнал да ям само по два пъти на ден. Продължих този начин на живот, докато не станах почти на тридесет.

Времето, което прекарах в Сеул, ми даде добро разбиране за това колко работа е необходима за управление на едно домакинство.

Върнах се в Хуксок Донг през 1980 г. и с изненада установих, че къщата, където някога бях живял, още си беше там. Стаята, където живеех и дворът, където простирах прането, бяха все още там. Беше тъжно да се види, обаче, че кладенецът, където топлех ръцете си с дъха си, докато вадех кофите с вода, го нямаше.

По време на престоя си в Хексок Донг, аз възприех за себе си мотото "Преди да търсиш начин как да овладееш вселената, първо провери дали си способен да овладееш себе си." Това означава, че за да имам сили да спася нацията и света, първо трябва да тренирам собственото си тяло. Тренирах себе си чрез молитва и медитация и чрез програми за спорт и физически упражнения. В резултат на това не се люлеех от глад или от други емоции и желания на физическото тяло. Дори, когато ядях, казвах: "Ориз, искам да се превърнеш в тор за работата, която се готвя да свърша." Научих да се боксирам, да играя футбол, овладях и техники за самозащита. Поради тази причина, въпреки че качих известно тегло спрямо времето, когато бях млад, все още притежавам гъвкавост.

Институтът по търговия и промишленост в Кионгсонг имаше политика студентите да се редуват при почистване на собствените си класни стаи. В моя клас аз реших да почиствам сам класната стая всеки ден. Не го правех като някакъв вид наказание – то беше израз на желание, което се надигаше естествено вътре в мен – да обичам училището повече от всеки друг. В началото другите се опитваха да помогнат, но виждаха, че не исках това и предпочитах да го правя сам. Накрая съучениците ми решиха, "Добре. Прави си го сам." И така, почистването стана моя работа.

Бях необичайно тих ученик. За разлика от моите съученици, аз не се ангажирах в бъбрене и често по цял ден не казвах нито дума. Това може да е било причината, поради която, въпреки че никога не упражнявах физическо насилие, съучениците ми ме третираха с уважение и внимаваха как се държат в мое присъствие. Ако аз отидох до тоалетната и там имаше опашка от ученици, които чакаха реда си, те веднага ме пускаха пръв. Ако някой имаше проблеми, често бивах този, от когото искаха съвет.

Бях много настойчив в задаването на въпроси по време на часа и имаше повече от няколко преподаватели, които биваха обърквани от въпросите ми. Например, когато научавахме нова формула по математика или физика, аз питах: "Кой направи тази формула? Моля, обяснете ни я стъпка по стъпка, за да мога да я разбера точно" и не мирясвах, докато не получех ясни отговори. Бях безмилостен с моите учители, търсех все по-дълбоко. Не можех да приема никакъв принцип в света, ако преди това не го бях разчленил и схванал лично. Искаше ми се да бях този, който пръв е открил такава красива формула. Упоритият характер, който ме караше да плача, когато бях малко момче, се проявяваше и по време на ученето ми. Така както се молех, така се изливах целия в моите проучвания и влагах цялата си искреност и всеотдайност.

Всяка задача, която изпълняваме, изисква искреност и всеотдайност и то не само за ден или два. Тя трябва да бъде непрекъснат процес. Ножът, използван само веднъж и никога повече не подострян, затъпява. Същото важи и за искреността и посвещението. Трябва да продължим усилията си ежедневно с мисълта, че заточваме ножа си ежедневно. Каквато и да е задачата, ако продължаваме усилията в тази посока, ние в крайна сметка ще постигнем мистично състояние. Ако вземете четка и фокусирате своята искреност и преданост в ръката си и си кажете, "сега някой велик художник ще дойде и ще ми помогне" и се концентрирате в ума си, можете да създадете прекрасна картина, която ще вдъхнови света.

Посветих се на това да се науча да говоря по-бързо и по-точно от всеки друг. Влизах в малко преддверие, където никой не можеше да ме чуе и тренирах на глас извивките на езика си. Тренирах да изливам много бързо онова, което исках да кажа. В крайна сметка, бях в състояние да кажа десет думи за времето, за което някой друг можеше да каже само една. Дори сега, въпреки че съм стар, мога да говоря много бързо. Някои казват, че говоря толкова бързо, че им е трудно да ме разбират, сърцето ми бие толкова бързо, че не може да понесе да се говори бавно. Умът ми е изпълнен с неща, които искам да кажа. Как мога да се бавя?

В този смисъл, аз приличам много на дядо ми, който се радваше да говори с хора. Дядо можеше два-три часа да говори на хората в гостната ни и да им обяснява становището си за събитията от деня. Аз съм същия. Когато съм с хора, с които имаме добро сърдечно общуване, аз напълно губя представа за времето и не знам дали идва нощта или изгрява слънцето. Думите в сърцето ми са като неудържим поток. В такива случаи искам просто да говоря. За хората, които слушат, това е трудно и на челата им започват да избиват капки пот. Потта се стича по лицето им, докато продължавам да говоря, а те не се осмеляват да се извинят и да напуснат. Често оставаме по цяла нощ заедно.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие