Кръстопът между страха и вдъхновението

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

ГЛАВА ВТОРА

РЕКАТА НА СЪРЦЕТО ТЕЧЕ СЪС СЪЛЗИ


Между страха и вдъхновението

Докато израствах и съзрявах с годините, започна да ме вълнува въпроса: "Какъв ще стана, когато порасна?" Доставяше ми удоволствие да наблюдавам и изучавам природата. Чудех се дали да не стана учен. Но скоро промених мнението си. Видях трагедията на хората, които биваха ограбвани от японските колониални власти. Страданието им бе толкова голямо, че те дори не можеха да се изхранват. Осъзнах едно нещо; дори да стана учен, дори да спечеля Нобелова награда, пак няма да успея да изтрия сълзите на страдащите хора.

Именнот тогава реших да стана човекът, който може да пресуши сълзите на хората и утеши мъката в сърцата им. Лежах в гората и слушах песните на птиците, разсъждавайки: "Ние трябва да направим и нашия свят толкова топъл и нежен, като тези песни! Длъжен съм да помогна на хората да разцъфнат в цялата си красота и благоухание, като цветята. Не знаех каква професия ще ми помогне да постигна това, но бях твърдо убеден, че трябва да стана човек, който може да донесе щастие на хората.

Бях на десет, когато семейството ни прие християнската вяра благодарение на братът на моя дядо, Юн Гук Мун, който беше християнски пастор и водеше ревностен, изпълнен с вяра живот. От този момент нататък посещавах църквата редовно, без да пропусна нито седмица. Ако закъснеех дори мъничко за службата, толкова се срамувах, че дори не смеех да повдигна погледа си. Не знам какво съм разбирал на тази възраст, за да ме вдъхнови така, но Бог до голяма степен вече присъстваше в живота ми. Прекарвах все повече време борейки се с въпроси свързани с живота, смъртта, както  и със страданията и мъките на човешкия живот.

Когато бях на дванадесет, видях как преместваха тленните останки на прадядо ми. Обикновено разрешаваха само на пълнолетните в рода да присъстват, но аз толкова много исках да видя с очите си какво става с хората след като умрат, че убедих родителите си да ме вземат със себе си. Когато разкопаха могилата бях шокиран и ми прилоша от страх от гледката. Възрастните отвориха гроба с тържествена церемония, но вътре се виждаше само гол скелет. Нямаше и следа от чертите, които баща ми и моята майка ми бяха описвали. Не бе останало нищо, освен страховити избелели кости.

Отне ми известно време да преодолея шока от вида на костите на моя пра-дядо. Казах си: "Прадядо трябва да е изглеждал точно като нас. Означава ли това, че родителите ми също ще се превърнат в куп бели кости след смъртта си? Това ли ще се случи с мен, когато умра? Всеки човек умира, но след като умрем, дали просто лежим там, неспособни да мислим за нищо?" Не можех да избия тези въпроси от главата си.

По същото това време в дома ни настъпиха редица странни събития. Имам ярък спомен от едно от тях. Всеки път, когато семейството ни тъчеше платно, вземахме парчетата нишка, която оставаше на колелото за предене и ги слагахме в един глинена делва, докато не съберем достатъчно за един топ платно. Платното, което правехме от тези парчета, наречено йеджанг, беше специален плат, използван за чеиз, когато дете от семейството се женеше. Една вечер намерихме тези парченца разпръснати из клоните на старо кестеново дърво в съседното село. Благодарение на тях дървото изглеждаше като побеляло. Не можахме да разберем кой би могъл да ги вземе от делвата и да ги пренесе, изминавайки целия път до кестеновото дърво, което е на доста голямо разстояние от дома ни, а след това да ги разпръсне по цялото дърво. Това не изглеждаше като нещо, което може да бъде направено от човешки ръце и уплаши всички в селото.

Когато бях на шестнадесет, преживяхме трагедията пет от по-малките ми братя и сестри да умрат за една година. Никакви думи не могат да опишат мъката на родителите при загубата на пет от техните тринадесет деца за толкова кратко време. Смъртта сякаш беше плъзнала навсякъде. Други членове на рода загубиха добитък. Кравата на едни хора внезапно умря, макар че беше в отлично здраве. В друг дом няколко коня умряха един след друг. В трети дом за една нощ умряха седем прасета.

Страданието на едно семейство изглеждаше свързано със страданията на народа и света. Аз все повече се смущавах, като виждах нещастното положение на корейския народ под все по-тираничното японско господство. Хората нямаха достатъчно храна. Понякога биваха принудени да вземат трева, дървесна кора и всичко каквото намерят и ги сваряваха, за да ги ядат. Изглеждаше, че войните по света няма да имат край. След това един ден прочетох във вестника статия за самоубийство на ученик, който беше на същата възраст като мен.

"Защо е умрял?", се питах аз. "Какво би накарало човек да се самоубие на такава млада възраст? "Аз бях опустошен от тези новини, както ако беше се случило с някой, който ми е бил близък. С вестник, отворен на тази статия, аз плаках на глас три дни и нощи. Сълзите непрекъснато идваха и не можех да ги спра.

Не можех да разбера поредицата от странни събития, или да си обясня факта, че трагичните събития се случваха на добри хора. Гледката на костите на моя прадядо ме вдъхнови да започна да задавам въпроси за живота и смъртта, но поредицата необичайни събития в и около дома ни, ме накара да се вкопча в религията. Божието Слово, което чувах в църквата, обаче, само по себе си не беше достатъчно, за да ми даде ясните отговори, които търсех. За да облекча чувството на безсилие в сърцето си, аз естествено започнах да се потапям в молитва.

"Кой съм аз? Откъде съм дошъл? Каква е целта на живота? Какво се случва с хората, когато умрат? Има ли свят на вечната душа? Дали Бог наистина съществува? Бог наистина ли е всемогъщ? Ако е, защо само си седи и гледа мъката в света? Ако Бог е създал този свят, дали Той също така е създал и страданието в света? Какво ще сложи край на трагичната окупация на Корея от Япония? Какъв е смисълът на страданието на корейския народ? Защо хората се мразят едни други, защо се бият и започват войни?" Сърцето ми беше изпълнено с тези сериозни и важни въпроси. Никой не можеше лесно да отговори на тях, така че единственият вариант беше да се моля.

Молитвата ми помагаше да намеря утеха. Всеки път, когато излагах пред Бога мъчителните проблеми, които бях натрупал в сърцето си, чувствах облекчение. Започнах да прекарвам повече време в молитви така, че в крайна сметка започнах да се моля по цели нощи. В резултат на това преживях редкия и ценен опит Бог да отговори на молитвите ми. Този ден винаги ще си остане като най-ценния спомен от живота ми – ден, който никога не мога да забравя.

Беше нощта преди Великден в годината, в която навърших шестнадесет. Бях на планината Миоду – молих се цяла нощ и облян в сълзи молех Бога да ми даде отговори. Защо е създал свят изпълнен с мъка и отчаяние? Защо всезнаещият и всемогъщ Бог беше дал на света такава болка? Какво трябва да направя за трагичната си родина? Аз плачех със сълзи и задавах многократно тези въпроси.

Рано сутринта на Великден, след като бях прекарал цялата нощ в молитва,
Иисус се появи пред мен. Той се появи в един миг, като порив на вятъра, и ми каза: "Бог е обзет от голяма скръб заради болката на човечеството. Трябва да осъществиш специална мисия на земята, да се заемеш с Небесните дела."

Този ден видях ясно тъжното лице на Иисус. Чух ясно неговия глас. Опитът от появата на Иисус накара тялото ми да се разтрепери силно, като листата на трепетлика, трепкащи под напора на силен бриз. Бях обзет от толкова голям страх, че имах чувството, че може да умра и от толкова дълбока благодарност, че имах чувството, че мога да се пръсна. Иисус говорù ясно за работата, която трябваше да свърша. Неговите думи бяха изключителни и свързани със спасението на човечеството от неговите страдания и донасяне на радост за Бог.

Първоначалният ми отговор беше: "Не мога да направя това. Как мога да направя това? Защо ми даваш мисия с такова първостепенно значение? " Бях наистина уплашен. Исках по някакъв начин да избегна тази мисия, хванах се за подгъва на дрехата му и плачех неутешимо.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие