Предговор към Автобиографията на Сан Мьон Мун

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Предговор

Снощи валя тих пролетен дъжд, който сложи край на зимната суша. Беше толкова хубаво, че заваля и цяла сутрин се разхождах в градината. Миришеше на влажна земя – аромат, който ми беше липсвал през цялата зима; по плачещите върби и черешовите дървета се виждаха новите пролетни пъпки. Имах чувството, че мога да чуя звуците от започването на новия живот, който никнеше ту тук, ту там, из градината. Преди да се усетя, жена ми, която ме беше последвала, вече береше младите филизи див пелин, успели да се надигнат над сухата трева. Нощният дъжд беше превърнал целия свят в една ароматна пролетна градина.

Без значение, колко безредици може да има по света, когато календарът е на месец март, пролетта е вече на път. Колкото по-стар ставам, толкова повече разбирам, че в природата пролетта следва зимата и кара цветята да разцъфват. Кой съм аз, че Бог всеки сезон позволява на цветята да цъфтят, а на снега - да вали, за да мога да позная радостта от това, че съм жив? Любовта се надига от най-дълбоките недра на сърцето ми и аз се изпълвам с емоции. Трогвам се до сълзи като си помисля, че всичко, което има реална стойност, ми е дадено безплатно. В живота си съм обиколил света многократно в опити да открия един мирен свят – при все това именно тук, в тази градина, през пролетта аз съм в състояние да почувствам истинския мир. Мирът също ни е даден от Бог, но ние сме го изгубили някъде и прекарваме живота си търсейки го и то все на най-неподходящите места.

За да осигуря мирен свят, живеех на най-смирени и усамотени места. В Африка срещнах майки, които можеха само да гледат безпомощно, как децата им умират от глад, а в Южна Америка се запознах с бащи, които живееха край река пълна с риба, но не можеха да подкрепят своите семейства с риболов. Отначало всичко, което правех, беше просто да споделям своята храна, а в замяна те ми даваха своята любов. Опиянен от силата на любовта, аз продължих да засявам семена и да отглеждам гори. Заедно ловяхме риба, за да храним гладните деца, а дърветата бяха използвани за изграждане на училища. Щастлив бях дори, когато комарите ме изпохапваха, докато ловях риба по цяла нощ. Дори когато потъвах до колене в калта, бях щастлив, защото виждах как сянката на отчаянието изчезваше от лицата на съседите ми.

В процеса на търсене на най-краткия път към един мирен свят, аз се посветих на това да вдъхновявам промяна в политическия процес и да изменям начина на мислене на хората. Срещнах Михаил Горбачов, тогавашният президент на Съветския съюз, като част от моите усилия за помирение между комунизма и демокрацията, и се запознах с Ким Ир Сен - тогавашният президент на Северна Корея - за една сериозна дискусия относно постигане на мир на Корейския полуостров. Отидох в САЩ в период на морален упадък и играех ролята на пожарникар на повикване, в опит да пробудя отново пуританския дух на страната. Посветих се на разрешаване на различни конфликти в света. В работата си за мир между мюсюлмани и евреи аз не бях възпиран от необуздан терор. В резултат на усилията ми хиляди хора се събираха на митинги и манифестации за мир, а евреи, мюсюлмани и християни се обединяваха. За съжаление, обаче, конфликтът продължава.

Аз виждам надежда, в Корея да започне една епоха на мир. Корейският полуостров е преминал през безкрайни страдания и през трагедията на разделението и във всяка клетка на тялото си чувствам, че тук е била натрупана мощна енергия, която е готова да избухне. Точно както никой не може да предотврати настъпването на новия сезон на пролетта, така и никаква човешка сила не може да спре идването на небесното щастие до Корейския полуостров и разпространяването му в целия свят. Хората трябва да се подготвят, за да могат да се издигнат с прилива на небесното щастие, когато то настъпи.

Аз съм противоречива личност. Дори самото споменаване на името ми причинява проблеми по света. Никога не съм искал пари или слава, през целия си живот съм говорил само за мир. Светът, обаче, е свързвал множество различни фрази с моето име, отхвърлял ме е, и е хвърлял камъни по мен. Мнозина не се интересуват от това, което казвам, или правя. Те само ми се противопоставят.

Бил съм несправедливо лишаван от свобода шест пъти в живота си - от имперска Япония, в Северна Корея на Ким Ир Сен, от правителството на Сънг-ман Ли на Южна Корея, и дори от правителството на САЩ, и понякога съм бил бит толкова зверски, че от тялото ми е откъсвано месо. Днес, обаче, в сърцето ми не е останала дори и най-малката рана. Раните изчезват лесно при наличие на истинска любов. Дори враговете изчезват без следа при наличие на истинска любов. Истинската любов е сърцето, което непрекъснато дава и иска да продължи да дава. Истинска любов е любовта, която дори забравя, че вече е дала любов и дава любов отново. Живял съм целия си живот опиянен от такава любов. Не исках нищо освен любов и се посветих изцяло на усилията да споделям любовта с обеднелите си съседи. Понякога пътят на любовта беше толкова труден, че коленете ми се подгъваха, но дори и тогава се чувствах щастлив в сърцето си, посветен на това да обичам човечеството.

Дори сега съм изпълнен с любовта, която все още не съм бил в състояние да дам.
Сега представям тази книга пред света именно като молитва за това тази любов да се превърне в река на мира, насищаща изсушената земя и просмукваща се в нея. Напоследък все повече хора се опитват да узнаят нещо повече за мен. Заради онези, които са любопитни, погледнах назад към живота си и записах откровено спомените си в настоящата книга. А що се отнася до историите, които не могат да бъдат включени тук, надявам се, ще имам и други възможности да ги споделя.

Изпращам безгранична любов към всички онези, които са повярвали в мен,
които останаха с мен и които живеят с мен, особено към моята съпруга, Хак Джа Хан Мун, на която съм дълбоко благодарен затова, че заедно с мен преодоляваше най-трудните върхове.

И накрая, бих искал да изразя своята сърдечна благодарност към Еун Джу Парк, президент на Gimm-Young Publishers Inc., които вляха много искреност и преданост при подготовката на настоящата книга и на всички в издателството, които работеха по редактирането й, така че сложното на места съдържание да бъде лесно разбрано от читателите. Продължи>>>

Сан Мьонг Мун,

Чонг Пьонг, Южна Корея, 1-ви март 2009 год.

Към 1-ва Глава

Храната е любов: Какво научих за мира

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

ГЛАВА ПЪРВА

ХРАНАТА Е ЛЮБОВ


Какво научих за мира, докато баща ми ме носеше на гръб

Родната къща на Сан Мьон Мун

Живеех живота си само с една мисъл. Исках да създам един свят на мир, един свят, в който няма войни, един свят, където цялото човечество живее в любов. Някой може да каже: "Как е възможно да си мислел за мир още докато си бил дете?" Толкова чудно ли е, че едно дете може да мечтае за изпълнен с мир свят?

През 1920 г., когато съм се родил, Корея била принудително окупирана от Япония. А
след Освобождението дойдоха войната в Корея, азиатската финансова криза, както и множество други трудни кризи. В течение на много години земята на Корея не е била свързана с мира. Но тези времена на страдания и объркване не засягат само Корея. Двете световни войни, войната във Виетнам и войните в Близкия Изток показват, че хората по света постоянно се отнасят един към друг с враждебност, насочват оръжие и се нахвърлят един срещу друг. Може би за хората, които преживяват ужасите на окървавените тела и счупените кости, мирът е нещо, което те могат да си представят само на сън. Мирът, обаче, не е толкова трудно да се постигне. В началото можем да открием мир в въздуха, който дишаме, в природната среда и в хората около нас.

Като дете гледах на ливадите като на свой дом. Веднага след като си вземах купичката с ориз за закуска, аз излизах от къщи и прекарвах целия ден край хълмовете и потоците. Можех с дни да скитам из гората, пълна с птици и животни и да ям билки и горски плодове, и никога не се чувствах гладен. Още като дете душата и тялото ми бяха спокойни всеки път, когато отивах в гората.

Често заспивах по хълмовете докато играех там. Баща ми се принуждаваше да идва да ме търси. Когато чуех баща ми да вика в далечината, "Йонг Мьонг! Йонг Мьонг!" не можех да не се усмихна, дори да спях. Името ми като дете беше Йонг Мьонг. Звукът на неговия глас ме събуждаше, но се преструвах, че все още спя. Той ме вдигаше на гръб и ме занасяше в къщи. Докато ме сваляше надолу по хълма, се чувствах напълно сигурен и способен да отпусна напълно сърцето си – това беше мир. Ето как научих за мира - докато баща ми ме носеше на гръб.

Причината, поради която обичах гората беше, че всичкият мир на света живееше там. Формите на живот в гората не се борят една с друга. Разбира се, те се изяждат една друга и биват изяждани, но това е защото са гладни и трябва да съществуват. Те не се борят помежду си водени от враждебност. Птиците не мразят другите птици. Животните не мразят другите животни. Дърветата не мразят другите дървета. Трябва да липсва вражда, за да настъпи мир. Човешките същества са единствените, които мразят останалите от своя вид. Хората мразят другите хора, понеже страната им е различна, понеже религията им е различна и понеже техният начин на мислене е различен.

Бил съм в почти двеста страни. Не са били много страните, в които да се приземя на летището и да си кажа: "Това наистина е едно тихо и спокойно място." Имаше много места, обаче, където, поради гражданска война, войници държаха оръжията си високо вдигнати, охраняваха летища и блокираха улиците. Звукът на стрелба се чуваше и през деня и през нощта. На няколко пъти едва не загубих живота си на места, където бях отишъл, за да говоря за мир. В днешния свят има безкраен низ от малки и големи конфликти и сблъсъци. Десетки милиони хора страдат от глад и нямат какво да ядат. При все това, за оръжия се изразходват трилиони долари. Дори средствата, изразходвани за оръжия и бомби биха били достатъчни, за да сложим край на глада за всички.

Посветих живота си на това да изграждам мостове на мира между страни, които взаимно се мразят като врагове въз основа на своите идеология и религия. Създадох форуми, където исляма, християнството и юдаизма могат да са заедно. Работих за съгласуване на становищата на Съединените щати и Съветския съюз, когато бяха в противоречие помежду си относно Ирак. Помагах за помиряване на Северна и Южна Корея. Не съм правил тези неща за пари или слава. От времето, когато бях достатъчно голям, за да зная какво се случва в света, имам само една цел за живота си: светът да живее в мир, като едно цяло. Никога не съм искал нищо друго. Не е лесно да живееш ден и нощ за целите на мира, но това е работата, която ме прави най- щастлив.

По време на Студената война ние преживяхме болката от разделението на нашия свят на две заради идеология. Тогава изглеждаше, че стига само комунизмът да изчезне, мирът ще дойде. Но все пак, сега, когато Студената война е вече минало, откриваме още повече конфликти. Сега сме разкъсвани въз основа на раса и религия. Много страни, които имат общи граници, са скарани. И не стига това, а има и страни, където хората се делят по раса, религия, или по регионите, в които са родени. През тези разделителни линии хората се гледат един другиго като врагове и отказват да отворят сърцата си един към друг.

Когато погледнем към историята на човечеството виждаме, че най-брутални и
жестоки войни са били водени не между тези нации, а между раси. Сред тях най-лошите са онези войни между народите, където като претекст е била използвана религията. В босненската гражданска война, за която се казва, че е един от най-най-ужасните етнически конфликти на ХХ век, бяха брутално убити хиляди, включително много деца. Сигурен съм, че си спомняте терористичния акт на 11 септември 2001 г., когато хиляди невинни загинаха в сградите на Световния търговски център в Ню Йорк. Самите сгради бяха напълно разрушени, след като в тях се разбиха пътнически самолети. В последно време става същото - в ивицата Газа в Палестина, както и в южната част на Израел, в резултат от този интензивен конфликт, живота си изгубиха стотици. Домовете им бяха унищожени, а хората живеят на ръба на смъртта. Всичко това е мрачен резултат от конфликтите между етническите групи и между религиите.

Какво кара хората така да се мразят и избиват помежду си? Разбира се, съществуват много причини, но това почти винаги е свързано с религиозните различия. Това важеше за войната в Персийския залив, която се водеше заради петрола. Това важи и за арабско-израелския конфликт, свързан с контрола над Йерусалим.
Когато расизмът използва като претекст религията, проблемът става изключително сложен. Злите духове на религиозни войни, за които си мислехме, че са приключили през Средновековието, продължават да ни преследват и през двадесет и първи век.

Религиозните войни продължават да се случват, защото много политици използват враждата между религиите, за да задоволяват своите егоистични планове. На фона на политическата власт религиите често се колебаят и губят своя път. Те губят от поглед своята първоначална цел, а именно - да съществуват в името на мира. Всички религии имат задължението да допринасят за каузата на световния мир. И все пак, за съжаление, виждаме, че вместо това религиите стават причина за конфликти. Зад това зло намираме машинациите на политиците, с тяхната власт и пари. Отговорността на един лидер, над всичко друго, е да се запази мира. И все пак лидерите често правят точно обратното и въвеждат света в конфронтация и насилие.

Лидерите използват езика на религията и национализма, за да скрият своите егоистични амбиции. Ако сърцата им не са прави, държавите и националностите ще са смутени и объркани. Религията и любовта на една нация не са зли по своята същност. Те са ценни, ако тези импулси се използват, за да допринесат за изграждане на глобална човешка общност. Когато се заявява, че само определена религия или етническа група е права и когато другите религии и етнически групи биват атакувани и на тях се гледа с презрение, религията и любовта към нацията губят своята ценност. Когато религията си позволява да стъпче другите и да ги третира като безполезни, тя спира да олицетворява доброто. Същото важи и когато любовта към нацията се използва, за да се наблегне над правотата на собствената ти страна за сметка на другите.

Истината на вселената е, че ние трябва да се признаваме взаимно и да си помагаме. Дори и най-малките животни знаят това. Котките и кучетата не се разбират, но ако ги отглеждаш в едно домакинство, те приемат взаимно поколението си и са приятелски настроени едни към други. Същото виждаме и при растенията. Лозата, която се вие по дървото, зависи от клоните му, за да я подкрепят. Дървото, обаче, не казва: "Хей, какво си мислиш, че правиш, като се виеш по клоните ми?" Принципът на вселената е всички да живеят заедно - всеки заради другия. Всеки, който се отклонява от този принцип, със сигурност ще се провали. Ако националностите и религиите продължават да се нападат злонамерено, човечеството няма бъдеще. Ще има един безкраен цикъл на терор и война, докато един ден се самоунищожим. Но ние имаме надежда. Надежда определено има.

Живял съм живота си без да се отказвам от тази надежда и винаги съм държал жива мечтата си за мир. Това, което искам, е да бъдат изцяло премахнати стените и оградите, които разделят света по безброй начини и да се създаде свят на единството. Искам да съборим стените между религиите и между народите и празнината между бедни и богати да се запълни. Щом бъде направено това, ние можем да възстановим изпълнения с мир свят, който Бог е създал в началото. Говоря за един свят, където никой не гладува и никой не плаче. За да се изцели един свят, в който няма надежда и на който му липсва любов, ние трябва да се върнем към чистите сърца, които имахме като деца. За да се отърсим от своето желание да притежаваме все по-нарастващи количества материално богатство и за да възстановим красивата си същност като човешки същества, ние трябва да се върнем към принципите на мира и духа на любовта, които сме научили, докато бащите ни са ни носили на гръб ". Продължи>>>

Радостта да даваш храна на другите

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Радостта да даваш храна на другите

Моите очи са много малки. Казвали са ми, че когато съм се родил, майка ми се е чудела: "Бебето ми има ли очи, или не?" И разтваряла клепачите ми с пръстите си. Щом съм мигнел, тя казвала с радост: "О, да. То наистина има очи!" Очите ми били толкова малки, че хората често ги определяли като "малки осански очички", защото майка ми е от село Осан.

Не помня, обаче, някой да е казвал, че моите малки очи ме правят по-малко привлекателен. Всъщност, хората, които знаят нещо за физиогномиката, изкуството да разбираш характеристиките и съдбата на човека, чрез изучаване чертите на лицето му, казват, че разположението на малките ми очи показва, че мога да бъда религиозен водач. Мисля, че то е като начина, по който камерата може да се фокусира върху по-далечни обекти, когато отвора на блендата й бъде намален. Един религиозен лидер трябва да може да вижда по-далеч в бъдещето, отколкото другите хора, и може би именно малките очи са показател за такова качество. Носът ми също е доста необичаен. Само с един поглед се вижда, че това е нос на упорит и решителен човек. Трябва да има нещо вярно във физиогномиката, защото, когато погледна назад към живота си, тези черти на лицето ми изглеждат съответстващи на начина, по който съм живял.

Аз съм роден в 2221 Санг-сa Ри (село), област Деок-еон, община Джеонг-джу, провинция Пхенян, като втори син на Кюнг Ю Мун от рода на Нам Пюнг и Кюнг Гиe Ким от рода Йеон Ан Ким. Роден съм на шестия ден от първия месец по лунния календар през 1920 г., годината след началото на движението за независимост през 1919. Казвали са ми, че нашето семейство се е установило в селото на Санг-са Ри още докато дядо ми бил жив. Моят прадядо по бащина линия се грижел за фермата сам, произвеждал хиляди бушела ориз и създал семейно състояние със собствените си ръце. Никога не е пушел или консумирал алкохол, предпочитал да използва парите за храна и да помага на хората в нужда. Когато умирал, последните му думи били: "Ако храниш хората от всички региони на Корея, ще получаваш благословии от всички тези региони." И така, стаята за гости в нашия дом винаги е била пълна с хора. Дори хората от други села знаеха, че ако дойдат в нашия дом, винаги биха могли да разчитат да се нахранят с добра храна. Майка ми приготвяше храната за всички тях, без изобщо да се оплаква.

Моят прадядо беше толкова активен, той никога не искаше да си почине. Ако имаше някакво свободно време, го използваше, за да прави обувки от слама, които след това продаваше на пазара. Когато остаря, понеже беше милостив, той купуваше няколко гъски, пускаше ги сред дивата природа и се молеше с неговите потомци всичко да бъде наред. Той нае учител по китайски йероглифи, който да седи в стаята за гости на дома му и да дава безплатни уроци по грамотност на младите хора от селото. Селяните му дадоха титлата "Сън Ok" (Съкровище на добротата) и сочеха нашия дом като "дома, който ще бъде благословен."

По времето, когато бях роден и растях, голяма част от богатството, което прадядо ми беше натрупал, вече го нямаше и нашето семейство имаше само колкото да преживява. Семейната традиция да храним другите, обаче, все още е жива и ние хранехме другите, дори когато това означаваше да няма достатъчно, за да се нахранят членовете на семейството ни. Първото нещо, на което се научих, след като се научих да ходя, беше как да сервирам храна на другите хора.

По време на японската окупация домовете и земята на много корейци бяха конфискувани. Тъй като бягаха от страната в Манджурия, където се надяваха да изградят нов живот за себе си, те преминаваха край дома ни по главния път, който водеше до Сеон Чеон в провинция Северен Пхенян. Майка ми винаги приготвяше храна за минувачите, които идваха от всички части на Корея. Ако просяк дойдеше в дома ни с молба за храна, а майка ми не реагираше достатъчно бързо, дядо ми вземаше храната си и я занасяше на просяка. Може би именно защото съм роден в такова семейство, аз също прекарах голяма част от живота си в хранене на хората. За мен това да даваш храна на хората е най-ценното нещо. Когато ям и видя някой, който няма какво да яде, сърцето ми така се свива, че не мога да продължа да се храня.

Ще ви разкажа какво се случи, когато бях на единадесет години. Наближаваше последния ден на годината, а всички в селото бяха заети с приготвяне на оризови питки за новогодишния празник. Имаше едно съседско семейство, което беше толкова бедно, че нямаха нищо за ядене. Продължих да виждам лицата им в ума си и това ме направи толкова неспокоен, че се разхождах из къщата, чудейки се какво да направя. Накрая взех една осем килограмова торба с ориз и изтичах навън. Толкова бързах да изнеса торбата с ориз от къщата, че дори не я бях завързал. Вдигнах я на раменете си и я държах здраво, докато тичах през целия около осем километров стръмен, труден път, който водеше до дома на съседите ни. Вълнувах се при мисълта колко добре ще се почувствам , когато дам на тези хора достатъчно храна, за да могат да ядат толкова, колкото искат.

Селската мелница беше до нашата къща. Четирите стени на мелницата бяха добре построени, така че смляният ориз да не може да пропада през пукнатините. Това означаваше, че през зимата тя беше добро място да се скриеш от вятъра и да останеш на топло. Ако някой вземеше малко подпалки от пещта в дома си и запалеше огън в мелницата, там ставаше по-топло, отколкото в отоплена стая. Някои от просяците, които пътуваха из страната, бяха решили да прекарат зимата в тази мелница. Бях очарован от историите, които разказваха за външния свят и прекарвах цялото си свободно време при тях. Моята майка ми носеше храната в мелницата и винаги донасяше достатъчно и за моите приятели просяци. Ние се хранехме от едни и същи съдове и споделяхме едни и същи одеяла през нощта. Така прекарвах зимата. Когато идваше пролетта, те тръгваха за далечни места, а аз нямах търпение отново да дойде зима, за да се върнат в нашия дом. Просто защото телата им са бяха зле облечени, не означаваше, че сърцата им също бяха окъсани. Те имаха дълбока и топла любов, която се усещаше. Давах им храна, а те споделяха любовта си с мен. Дълбокото приятелство и топлота, които ми даваха в замяна, продължават да бъдат източник на сила за мен и до днес.

Докато обикалях света и виждах страдащи от глад деца, винаги си спомнях за това как дядо ми никога не пропускаше възможността да споделя храна с другите. Продължава>>>

Да бъдеш приятел на всички

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Да бъдеш приятел на всички

След като настроя ума си да направя нещо, трябва да го пусна в действие незабавно. В противен случай не мога да спя. Като дете, понякога ми хрумваше нещо през нощта, но трябваше да чакам до сутринта, преди да го осъществя. Оставах буден и драсках по стената, за да мине времето. Това се случваше толкова често, че почти бях изкопал дупка в стената и парчета прах се трупаха по пода. Не успявах да заспя и ако съм бил третиран несправедливо през деня. В такъв случай ставах от леглото през нощта, отивах в дома на виновника и го предизвиквах да излезе и да се бие с мен. Сигурен съм, че трябва да е било много трудно за родителите ми да ме отгледат.

Не можех да гледам как с някого се отнасят несправедливо. Щом станеше сбиване между децата в училище, аз се включвах като че ли бях отговорен да видя как правосъдието възтържествува във всяка ситуация. Решавах кое дете грешеше и се карах с него на висок глас. Веднъж отидох да видя дядото на едно момче, което беше побойник в квартала. Казах му: "Вашият внук направи това и то не е правилно. Моля, вземете мерки."

Може да бях див в своите действия, но бях дете с голямо сърце. Понякога посещавах моята омъжена по-голяма сестра в дома на семейството на съпруга й и исках да ми сложат оризови питки и пиле. Възрастните никога не се дразнеха от това, защото виждаха, че сърцето ми е изпълнено с топла любов.

Бях особено добър в това да се грижа за животните. Когато птиците си направиха гнездо на дървото пред нашата къща, издълбах малка дупка, за да могат да пият вода. Освен това разпръснах малко олющено просо от склада по земята, за да имат птиците какво да ядат. В началото те отлитаха, когато някой се приближаваше. Скоро обаче разбраха, че човека, който им дава храна, е някой, който ги обича и спряха да отлитат, когато се приближавах.

След което реших да се опитам да отглеждам рибки. Налових малко рибки и ги поставих в пълна с вода дупка. Сложих и шепа храна за рибки и я поръсих с вода. Когато станах на другата сутрин, обаче, открих, че през нощта всички рибки са умрели. Толкова ми се искаше да отглеждам тези рибки. Стоях там изумен и ги гледах как плуват мъртви по водата. Спомням си, че плаках през целия ден.

Баща ми имаше много колонии пчели. Той вземаше голям кошер и затягаше основа към дъното на кошера. Пчелите оставяха пчелния восък там, за да направят гнездо и събират там меда. Бях любопитно дете и исках само да погледна колко пчели има в кошера. Така че пъхнах лице в средата на кошера и бях сериозно нажилен от пчелите, в резултат от което цялото ми лице значително се поду.

Когато махнах основите от кошерите получих сериозно мъмрене от баща ми. След като пчелите бяха изградили кошерите си, баща ми сваляше основите и ги слагаше на една страна. Тези основи бяха покрити с восък, който можеше да се използва като гориво за лампи вместо масло. Взех тези скъпи рамки, накъсах ги и ги занесох в къщи, където не могат да си позволят да си купят масло за лампите си. Това беше добро дело, но го направих без разрешение на баща ми и затова бях остро порицан.

Когато бях на дванадесет имахме много малко играчки. Възможностите за избор бяха между нещо като „Не се сърди човече”, игра наречена Ют; подобна на шах игра, наречена Джанг-ги и игри с карти. Винаги ми е било приятно, когато много хора играят заедно. През деня предпочитах да играя Ют или пусках хвърчило, а вечер играех на игри с карти, като обикалях из селото. Това бяха игри, където победителят вземаше 120 вона (корейска парична единица) след всяка ръка и аз можех да спечеля поне веднъж на всеки три ръце. Вечерта срещу Нова година и първото пълнолуние от новата година бяха дните, когато най-много се играеше хазарт. В тези дни полицията си затваряше очите и никога не арестуваха заради хазарт. Отивах там, където възрастните играеха, дремвах през нощта и в ранните сутрешни часове, точно когато бяха на път да приключат, ги убеждавах да изиграем само три ръце. Вземах парите, които бях спечелил, купувах сироп и го носех на всичките си приятели, за да го опитат. Не се възползвах от парите за себе си или за да направя нещо лошо. Когато съпрузите на по-големите ми сестри посещаваха дома ни, исках разрешение да взема пари от портфейлите им. След това използвах тези пари, за да купя бонбони за бедните деца. Купувах им и сироп.

Във всички села беше естествено, че има хора, които имат средства и такива, които не живеят добре. Когато виждах дете, което си беше донесло варено просо на училище за обяд, не можех да ям по-добрия си обяд от ориз. Така че обменях ориза си за неговото просо. Чувствах се по-близък с децата от бедни семейства, отколкото с тези от богати семейства и исках по някакъв начин да се уверя, че не гладуват. Това беше нещо като игра, която ми харесваше най-много. Бях още дете, но ми се искаше да бъда приятел с всички. Всъщност, исках да бъдем нещо повече от приятели - исках да имам взаимоотношения, при които да можем да споделяме всичко от сърце.

Един от моите чичовци беше алчен човек. Семейството му притежаваше малък бостан близо до центъра на селото и всяко лято, когато пъпешите узряваха и издаваха сладък аромат, децата от селото му искаха от тях. Чичо ми, обаче, слагаше палатка на пътя, който минаваше край бостана и стоеше там да ги пази, отказвайки да даде дори един пъпеш.

Един ден отидох при него и попитах: "Чичо, може ли да отида на бостана ти и да ям пъпеши?" Чичо охотно отговори: "Разбира се, няма проблеми."

Казах на всички деца, че всеки, който иска да яде пъпеш, трябва да носи чувал и да се съберат пред дома ми в полунощ. В полунощ ги заведох до бостана на чичо ми и им казах: "Искам всички вие да си изберете ред пъпеши и да не се притеснявате за нищо." Децата се развикаха от радост и се затичаха към бостана. Отне само няколко минути, за да бъдат обрани напълно няколко реда пъпеши. Тази нощ гладните деца на селото седяха в едно пълно с детелини поле и ядоха пъпеши, докато стомасите им се издуха до пръсване.

На следващия ден имах големи неприятности. Отидох до дома на чичо ми, а там цареше хаос - като кошер, които е бил разбутан. "Ти, негоднико", викаше чичо ми към мен. "Твое дело ли беше това? Ти ли си този, който съсипа моята целогодишна работа да отглеждам тези пъпеши? "

Без значение какво казваше той, аз не смятах да отстъпвам. "Чичо", казах: "Не си ли спомняш? Каза ми, че мога да изям всички пъпеши, които искам. Децата от селото искаха да ядат пъпеши и тяхното желание беше и мое желание. Беше ли правилно да дам по един пъпеш на всеки, или - не? "Когато чу това, чичо ми каза: "Добре. Прав си." Това сложи край на неговия гняв. Продължи>>>

Ясен компас в моя живот

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Ясен компас в моя живот

Родът Мун води началото си от Нампюнг, в близост до Наджу, провинция Чола, град на около 320 мили южно от Сеул, в югозападната част на страната. Моят пра-пра-дядо Сунг Хak Мун има трима сина. Най-младият от тях е моят прадядо, Юнг Хеул Мун, който също има трима сина: Чи Гук, Шин Гук, и Юн Гук. Дядо ми, Чи Гук Мун, беше най-старият.

Дядо ми беше неграмотен, тъй като не е учил в съвременно основно училище, нито в традиционно селско училище. Неговата сила на концентрация, обаче, е била толкова голяма, че е можел да изрецитира целия текст на корейския превод на Сан Гуо Джи просто като слуша някой друг да му го чете. И не само това. Когато чуел някаква интересна история, той можел да я запомни и преразкаже със същите думи. Можел да запамети нещо след като го е чул само веднъж. Баща ми приличаше на него по това, че можеше да изпее по памет християнски химни, от повече от четиристотин страници.

Дядо следвал последните думи на баща си да живее живота си в дух на даване, но не бил в състояние да задържи състоянието на своето семейство, защото най-малкият му брат, моят прачичо Юн Гук Мун, взел пари на заем срещу собствеността на семейството и загубил всичко. След този инцидент членовете на семейството преживяха много трудни моменти, но дядо ми и баща ми никога не казваха нещо лошо за прачичо Юн Гук, защото знаеха, че не е загубил парите на комар или на нещо от този род. Всъщност, той изпратил парите на Временното правителство на Република Корея, установено в Шанхай, Китай. В онези дни, 70000 вона била голяма сума, а това е сумата, която прачичо ми дарил на движението за независимост.

Пра-чичо Юн Гук, възпитаник на семинарията в Пхенян и свещеник, бил интелектуалец с перфектен английски и добре запознат с китайските науки. Той служел като отговорен пастор за три църкви, в това число църквата Деок Хеунг в Деок Еон Миеон. Той участвал в изготвянето на Декларацията за независимост от 1919, заедно с Нам Сеон Чо. Когато се установи обаче, че три от шестнадесетте подписали я християнски лидери са били свързани с църквата Деок Хеунг, името на пра-чичо било извадено от списъка. Сеунг Хеунг Лий, един от останалите подписали, който е работил с моя чичо по създаване на училището в Осан, поиска прачичо Юн Гук да се погрижи за всичките си дела, в случай, че движението за независимост се провали и той умре в ръцете на японските колониални власти.

От завръщането си в родния ни град прачичо Юн Гук отпечата десетки хиляди корейски знамена и ги раздаде на хората, които излизаха по улиците да изразят с викове подкрепата си за корейската независимост. Той бе арестуван на 8 март, на хълма зад административния офис на Айпо Миеон, докато възглавяваше демонстрация. На демонстрацията в подкрепа на независимостта присъстваха директора, преподаватели и около две хиляди студенти от училището в Осан, около три хиляди християни и около четири хиляди други жители на района. Дадоха му две години затвор и беше изпратен в затвора Еуи-джу. На следващата година беше освободен по силата на специална амнистия.

Жестокото преследване от японската полиция дори и след освобождаването му означаваше, че никога не може да остане дълго на едно място и той непрекъснато бягаше. Имаше голям белег - когато японската полиция го беше измъчвала, бяха го проболи с бамбуково копие и изрязали парче от плътта му. Беше пронизан в краката и в ребрата, но каза, че не се е поддал. Когато японците видели, че не могат да го пречупят, те му предложили позицията на ръководител на окръга, ако се ангажира да прекрати участието си в движението за независимост. Неговият отговор бил да смъмри японците на висок глас: "Мислите ли, че бих поел някакъв пост и бих работил за вас, крадци такива?"

Когато бях на около седем-осем години, прачичо Юн Гук отсядаше в дома ни за кратко и някои от членовете на армията за корейска независимост идваха да го видят. Поради липса на финансови средства те пътуваха нощем пеша през тежък снеговалеж, за да стигнат до нашата къща. Баща ми покриваше главите на нас, децата, с юрган, за да не ни събудят. Вече бях буден и лежах там под юргана с широко отворени очи, подслушвайки какво си говорят възрастните. Въпреки, че беше късно, майка ми заколваше пиле и сваряваше юфка, за да нахрани борците за независимост.

До ден днешен не мога да забравя думите на прачичо Юн Гук, които чух докато лежах там под юргана, затаил дъх от вълнение. "Дори и да умреш", казваше той, "ако умреш в името на нашата страна, ще бъдеш благословен." Той продължи: "В момента виждаме само тъмнина пред себе си, но светлата утрин със сигурност ще настъпи." Заради мъченията той не можеше да използва пълноценно тялото си, но гласът му излъчваше сила."

Помня, че си мислех: "Защо такъв прекрасен човек като прачичо трябва да отиде в затвора? Ако бяхме по-силни от Япония, това нямаше да се случи." Прачичо Юн Гук продължи да скита из страната, за да избягва преследването от японската полиция и едва през 1966 г., докато бях в Сеул, получих отново новини за него. Прачичо се появил в съня на един от малките ми братовчеди и му казал: "Аз съм погребан в Джонг-Сон, провинция Канг-уон." Отидохме на адреса, който ни беше дал в съня и разбрахме, че е починал девет години преди това. Намерихме само една могила на гроб, покрита с плевели. Преместих тленните му останки в провинция Паджу Киоунг-ги, близо до Сеул.

В годините след освобождението на Корея от Япония през 1945 г., комунистите в Северна Корея убиваха безразборно християнските пастори и борците за независимост. Прачичо Юн Гук, страхувайки се, че неговото присъствие може да причини вреда на семейството, избяга от комунистите като отиде на юг през 38-ия паралел и се установил в Джонг-Сон. Никой в нашето семейство не знаеше това. Той се издържал в тази отдалечена планинска долина като продавал четки за калиграфия. По-късно ни казаха, че създал традиционно селско училище, където преподавал китайска класическа литература. Според някои от неговите бивши ученици той често спонтанно композирал поеми с китайски йероглифи. Неговите ученици преписали и запазили около 130 от тях, включително следния:

Мир между Юг и Север

Десет години изминаха, откакто напуснах дома си, за да дойда на Юг
Потокът на времето ускоряваше побеляването на косата ми
Бих се върнал на Север, но как бих могъл?
Замисленото като кратък престой се удължи

През лятото нося конопени дрехи с дълги ръкави
Вея си с копринено ветрило и мисля какво ще донесе есента
Мирът между Юга и Севера наближава
Деца, очакващи под стрехите,
Не се притеснявайте чак толкова.

Макар отделен от семейството си и живеещ в Джонг-Сон, земя непозната за него във всяко едно отношение, сърцето на прачичо Юн Гук беше изпълнено със загриженост за неговата страна. Прачичо ми ни остави и следния поетичен стих:

"При първоначалното определяне на целта,
залагай пред себе си висок стандарт,
не си позволявай дори най-малкото лично желание.

Приносът на моя прачичо към движението за независимост беше посмъртно признат от правителството на Република Корея с президентска награда през 1977 г. и с Орден за заслуги към основаването на нацията през 1990 г.. Дори и сега понякога рецитирам неговите поетични стихове. Те са пропити с непоколебимата му любов към страната дори когато тя се е намирала в условията на изключителни нещастия.

Напоследък колкото повече пораствам, толкова по-често си мисля за прачичо Юн Гук. Всяка фраза от неговата поезия, изразяваща сърдечната му загриженост за страната му, прониква в сърцето ми. Аз съм учил нашите членове на песента Дехан Джири Га (Песен за Корейската география), чиито думи са написани лично от прачичо ми Юн Гук. Харесва ми да пея тази песен съвместно с нашите членове. Когато пея тази песен, от връх Пекту до планината Хала, чувствам облекчение. Продължи>>>

Песен за Корейската география

Полуостров Корея на изток
е разположен между три държави.
на север - обширните равнини на Манджурия
на изток - дълбокото и синьо Източно море,
на юг - морето с много острови,
на запад - дълбокото Жълто море
Морета от трите страни ни даряват храна,
Нашето богатство е разнообразието от риба.

Голямата планина Пекту е на север,
и дава вода на реките на Амрок и Тюмен,
вливащи се в морето на изток и на запад,
служещи за ясна граница с Русия
Планината Кумганг свети ярко в центъра,
Пазител на света, гордост на Корея.
Планината Хала се издига над синьото Южно море
Ориентир за рибарите в морето.

Четирите равнини на Дедонг, Ханганг, Гумганг и Джоню
дават на нашите хора храна и облекло.
Четирите мини Унсанг, Соонан, Гечеон и Джериунг
ни дават съкровищата на земята.
Четирите селища Кюнгсунг, Пхенян, Тегу, и Keсунг блестят над земята
Четирите пристанища на Пусан, Уонсан, Мокпо и Инчон
приветстват с добре дошли чуждестранните кораби.
Железопътни линии се простират от Кюнгсунг,
Свързвайки двете основни линии, Кунг-Eуи и Кунг-Бу
Разклонения от лините Кюнг-Вон и Хонам водят на север и юг,
Покриват полуострова.
Нашите градове разказват нашата история.
Пхенян, 2000-годишният град Дангун,
Кесунг, столицата на Корио,
Кюнгсунг, 500 годишната столица на Чосун,
Kиунгю, 2000 годишната култура на Шила блести, Пак Хиук-ко-саи,
Чунгчонг и Буио,
историческата столица на Пекче.

Синовете на Корея са пионери на бъдещето, вълните
на цивилизацията се плискат край нашите брегове.
Излезте от хълмовете и тръгнете напред, изпълнени със
сила, към света на бъдещето!

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие

Упорито дете, което никога не се предава

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Упорито дете, което никога не се предава

Баща ми не го биваше да събира дългове, но вземеше ли пари на заем, спазваше обещанието си да ги върне, дори ако това означаваше да продаде семейната крава или дори да премахне една от колоните в нашия дом и да я продаде на пазара. Той винаги казваше: "Не можеш да промениш истината с измама. Онова, което е вярно, няма да бъде подменено с дребен трик. Всичко, което е резултат от измама, ще се разкрие след не повече от няколко години. "

Баща ми беше с висок ръст. Той беше толкова силен, че не му беше трудно да се изкачи по стълба с торба ориз на раменете. Фактът, че на деветдесет години аз все още мога да пътувам по света и да продължавам работата си, е резултат от физическата сила, която наследих от баща си.

Майка ми, чийто любим християнски химн е "Higher Ground", също беше доста силна жена. Наследил съм от нея не само широкото чело и кръглото лице, но и нейната пряма и висока духовна личност. Имам упорита жилка и без съмнение съм дете на майка ми.

Когато бях дете, ми викаха "глашатаят." Спечелих си този прякор, защото след като започнех да плача, не спирах цял ден. Когато извиквах, го правех толкова силно, че хората мислеха, че се е случило нещо ужасно. Хората, които спяха в леглата си, излизаха, за да видят какво става. Освен това, аз не просто плачех. Аз се мятах из стаята, понякога наранявайки себе си до кръв и създавайки хаос и бъркотия. Такава индивидуалност имах още когато бях млад.

След като вземех решение, никога не отстъпвах, дори и ако това означаваше да си счупя нещо. Разбира се, всичко това ставаше преди да стана по-зрял. Когато майка ми се караше, задето бях направил нещо нередно, аз й отговарях с думите: "Не. Абсолютно не! "Всичко, което трябваше да направя, беше да призная, че греша, но аз предпочитах по-скоро да умра, отколкото да изрека тези думи. Майка ми, обаче, също беше доста силна личност.

Тя ме удряше и казваше: "Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш като не отговаряш на майка си?" Веднъж ме удари толкова силно, че ме нокаутира. Дори след като станах, аз не отстъпих. Тя просто стоеше пред мен и плачеше силно. Дори и тогава, обаче, аз не си признавах, че не съм прав.

Моят състезателен дух беше толкова силен, колкото и моята упоритост. Не можех да рискувам да загубя. Възрастните в селото казваха: "Щом осанските малки очички реши да направи нещо, той го прави."

Не помня на колко години бях, когато това се случи. Едно момче ми разкървави носа и избяга. В течение на един месец след това ходех пред дома му всеки ден и стоях там, чакайки го да излезе. Възрастните от селото бяха удивени от моята настойчивост, докато накрая родителите му ми се извиниха. Те дори ми дадоха кутия пълна с оризови сладкиши.

Това не означава, че винаги се опитвах да спечеля с настойчив инат. Физически бях много по-голям и по-силен от другите деца на моята възраст. Никое дете не можеше да ме победи на канадска борба. Веднъж загубих на канадска борба с момче с три години по-голямо от мен и това толкова ме ядоса, че не можех място да си намеря. Отидох до близката планина, свалих кората от едно акациево дърво, а следващите шест месеца работих върху това дърво всяка вечер, за да стана достатъчно силен, та да победя това дете. В края на шестте месеца го предизвиках на мач-реванш и успях да го надвия.

Всяко поколение в семейството ни е имало много деца. Имах един по-голям брат, три по-големи и три по-малки сестри. Всъщност, имах четири други по-млади братя и сестри, родени след Хио Сон, най-малката ми сестра, но те починаха рано . Мама роди тринадесет деца, но пет не оцеляха. Сърцето й трябва да е било дълбоко наранено. Мама изтърпя много, за да отгледа толкова много деца при такъв недоимък. Като дете имах много братя и сестри. Ако тези братя и сестри се съберяха с нашите първи и втори братовчеди, бихме могли да направим всичко. Много време изтече, обаче, и сега се чувствам така, сякаш съм останал сам.

Веднъж, през 1991 година, посетих за кратко Северна Корея. Отидох в родния си град за първи път от 48 години и разбрах, че майка ми и повечето от моите братя и сестри са починали. Бяха останали само една от по-големите и една от по-малките ми сестри. Моята по-голяма сестра, която ми беше като майка, когато бях дете, се е превърнала в баба на повече от седемдесет години. По-малката ми сестра беше на повече от шестдесет и лицето й беше покрито с бръчки. Когато бяхме малки, аз много дразнех малката ми сестра.

Виках й: "Хей, Хиo Сон, ще се омъжиш за едноок." А тя ми отвръщаше: "Какво каза? Какво те кара да мислиш, че знаеш това, братко?" След това изтичваше зад мен и ме удряше по гърба с малките си юмручета.

В годината, когато навърши осемнадесет години, Хио Сон срещна човека, с когото една от нашите лели се опитваше да й уреди брак. Онази сутрин тя стана рано, грижливо среса косите си и напудри лицето си, почисти дома ни отвътре и отвън и чакаше бъдещия си младоженец да пристигне. "Хио Сон" дразнех я аз", явно наистина искаш да се омъжиш." Това я караше да се изчервява и аз все още помня колко красива изглеждаше тя с тази руменина на лицето, прозираща през бялата пудра.

Бяха изминали повече от десет години от посещението ми в Северна Корея. Моята по-голяма сестра, която плачеше толкова тъжно като ме видя, беше починала, оставяйки само по-малката ми сестра. Това ме изпълва с толкова мъка. Имам чувството, че сърцето ми може да се стопи.

Бях сръчен в ръцете и сам си шиех дрехи. Когато ставаше студено, набързо си изплитах шапка. Бях по-добър в това дори от жените и давах съвети по плетене на по-големите си сестри. Веднъж изплетох шал за Хио Сон. Ръцете ми бяха големи и дебели като мечешка лапа, но ми харесваше да шия и дори си правех свое собствено бельо. Отрязвах малко плат от топа, сгъвах го на две, скроявах го както трябва, подгъвах го, зашивах го и го обличах. Когато по този начин направих чифт традиционни корейски чорапи за майка ми, тя показа колко много ги харесва, като каза: "Е, добре, мислех, че вторият ми син само се размотава наоколо, но тези чорапи ми станаха идеално."

В онези дни беше необходимо да се тъкат памучни кърпи като част от подготовката за сватбата на син или дъщеря. Майката вземаше памучна прежда и я поставяше на чекръка, за да направи конец. В диалекта на провинция Пхенян това се наричаше тог-ганг-и. Тя установяваше ширината на двадесет нишки и правеше дванадесет части памучно платно, тринадесет парчета памучен плат и така нататък. Всеки път, когато дадено дете се жени, грубите ръцете на майка му правят памучна тъкан, мека и красива като обработен сатен. Нейните ръце бяха невероятно бързи. Други можеха да тъкат три или четири парчета то-гаенг-и плат за един ден, а мама можеше да изтъче двадесет. Когато бързаше да приключи подготовката на чеиза за една от моите по-големи сестри, за един ден тя успя да изтъче цяло руло плат. Мама беше нетърпелив характер. Всеки път, когато си наумеше да направи нещо, тя работеше бързо, за да го направи. Аз приличам на нея в това отношение.

От детството си винаги съм обичал да ям разнообразни храни. Като дете с удоволствие ядях царевица, сурови краставици, сурови картофи и сурови зърна. По време на посещението на роднините ми по майчина линия, които живееха на около пет мили от нашия дом, забелязах, че в полето растеше нещо кръгло. Попитах какво е това и ми казаха, че е Джи-гвa, или "земен плод." В този квартал хората наричаха сладките картофи земни плодове. Някой изкопа един, сготви ми го на пара и аз го изядох. Имаше такъв прекрасен вкус, че си взех цяла кошница от тях и ги изядох сам. От следващата година нататък не можех да стоя далеч от дома на роднините ми по майчина линия за повече от три дни. Виках: "Мамо, излизам за малко," тичах по целия път до мястото, където живееха, за да ям сладки картофи.

Там, където живеехме, през май правехме нещо, което наричахме "картофен мост". Изкарвахме зимата на картофи докато дойдеше пролетта и можехме да започнем да жънем ечемика. Месец май беше критичен период, защото ако нашият запас от картофи свършеше преди ечемика да е станал готов за прибиране, хората започваха да гладуват. Да оцелееш през периода, когато картофите в мазетата са на свършване, а ечемика все още не е ожънат, приличаше на изкачването на стръмен планински проход, така че ние го наричахме "картофен мост".

Ечемикът, който ядяхме тогава, не беше като вкусните, плоски зърна ечемик, които виждаме днес. Зърната бяха с по-цилиндрична форма, но това не ни пречеше. Киснехме ечемика във вода за около два дни преди да го сготвим. Когато сядахме да ядем, мачках ечемика с лъжицата си, опитвайки се да го задържа заедно. Това, обаче, беше безполезно, защото когато го събирах с лъжицата си, той просто се пръсваше като пясък. Смесвах го с кочуджан (червен пипер на паста) и поемах хапка. Докато дъвчех, зърната от ечемик непрекъснато излизаха измежду зъбите ми, затова трябваше да си държа устата плътно затворена.

Освен това ловяхме и ядяхме и дървесни жаби. В онези дни в селските райони децата, заболели от морбили и с лица изтънели от загуба на тегло, ги хранеха с дървесни жаби. Хващахме три-четири от тези жаби, които бяха големи и имаха много месо в дебелата част на краката си. Увивахме ги в листа и ги опичахме и те ставаха толкова нежни и вкусни, сякаш са били сготвени в тиган за готвене на ориз на пара. Като говорим за вкусни неща, не мога да пропусна врабчетата и фазаните. Готвехме прекрасно нашарените яйца на планинските и водните птици, които прелитаха над полетата със силни, гълтащи крясъци. Докато бродех по хълмовете и полетата започнах да разбирам, че природата, дадена ни от Бог, изобилства от храна. Продължи>>>

Да обичаш природата и да се учиш от нея

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Да обичаш природата и да се учиш от нея

Моята личност беше такава, че трябваше да зная всичко за това, което можех да видя. Не можех просто да мина през нещо повърхностно. Започвах да си мисля: "Как ли се казва тази планина? Какво ли има там? "Трябваше да отида да видя лично. Докато бях дете, се изкачвах до върховете на всички планини в радиус пет мили от нашия дом. Ходех навсякъде, даже отвъд планините. И така, когато видех дадена планина, сияеща в утринната слънчева светлина, можех да си представя какво има на нея, да гледам втренчено и да чувствам покой. Мразех дори да поглеждам към места, които не познавах. Трябваше да познавам всичко, което можех да видя и дори отвъд него. В противен случай умът ми ставаше толкова неспокоен, че не се търпеше.

Когато отивах в планината, докосвах всички цветя и дървета. Не ми беше достатъчно само за да гледам на нещата с очи, трябваше да докосна цветята, да ги помириша и дори да ги сложа в уста и да ги сдъвча. Толкова много се радвах на ароматите, на допира и вкуса, че нямаше да имам нещо против дори ако някой ми кажеше да пъхна нос в храстите и да го държа там цял ден. Обичах природата толкова много, че щом излезех навън, оставах да се скитам по хълмовете и полетата и забравях да се прибера вкъщи. Когато по-големите ми сестри отиваха в гората да събират диви зеленчуци, аз го водехнагоре по хълма и берях растенията. Благодарение на този опит, аз познавам много видове вкусни и богати на хранителни вещества диви зеленчуци. Особено обичах едно растение от семейство слънчогледови, наречено сеум-ба-гви (Ixeris dentata). Можете да го смесвате с пюре от червен боб и да го сервирате с кочуджан бибимбап – придава прекрасен вкус. Когато ядете сеум-ба-гви, трябва да го сложите в устата си и да задържите дъха си за няколко секунди. За това време горчивината излиза и вместо нея се появява един съвсем различен, сладък вкус. Важно е да хванете правилния ритъм, за да се насладите на прекрасния вкус на сеум-ба гви.

Обичах и да се катеря по дърветата. Най-често се качвах и слизах от един двеста годишен кестен в нашия двор. Харесваше ми гледката от горните клони на дървото. Можех да видя дори и отвъд входа на селото. Веднъж качил се там, не ми се слизаше. Понякога оставах на дървото до късно през нощта и най-малката от по-големите ми сестри излизаше от къщата и вдигаше голям шум за това колко опасно е да съм горе и се опитваше да ме накара да сляза.

"Йонг Mюнг, моля те, слез", казваше тя. "Късно е и трябва да си лягаш."
"Ако ми се доспи, мога да спя и тук."
Нямаше значение какво казваше тя, аз не мърдах от клона си в кестена. Накрая, тя губеше самообладание и започваше да вика по мен:
"Хей, маймуно! Слизай веднага оттам! "
Може би защото съм роден в годината на Маймуната толкова обичам да се катеря по дърветата. Когато бодливите плодове на кестена увисваха на групи от клоните, аз вземах някой счупен клон и подскачах, за да ги бруля. Спомням си, че това беше много забавно. Жал ми е за децата в наши дни, които не растат на село и не изпитват подобни удоволствия.

Птиците, които летяха волно в небето, също бяха обект на любопитството ми. От време на време прелитаха някои особено красиви птици и аз проучвах всичко, което можех за тях, забелязвайки разликите между мъжките и женските. Тогава нямаше книги, от които да научавам подробности за различните видове дървета, храсти и птици, така че трябваше да проучвам всяко нещо лично. Често пропусках яденето, защото ходех на излет в планините, за да търся местата, където отиваха мигриращите птици.

Веднъж в течение на няколко дни се качвах по дървото всяка сутрин и вечер, за да проверявам гнездото на една сврака. Исках да видя как снася своите яйца. Най-накрая видях как свраките снасят, а с птицата даже станахме приятели. Първите няколко пъти щом ме видеше, свраката издаваше силен крясък и вдигаше голям шум. По-късно, обаче, тя оставаше спокойна дори когато се приближавах.

Насекомите в тази област също бяха мои приятели. Всяка година, в края на лятото, една цикада с ярки цветове, пееше в горните клони на райската ябълка, която растеше точно пред стаята ми. Всяко лято бях благодарен, когато силните, дразнещи звуци на другите видове цикада, които вдигаха шум през цялото лято, изведнъж спираха и ги заменяше песента на цикадата с красивите шарки. Нейната песен ме уведомяваше, че влажният летен сезон скоро ще премине и ще настъпи хладната есен.

Техният звук приличаше на: "Сулу Сулулулулулу!" Щом чуех цикадата да пее така, поглеждах към райската ябълка и си мислех: „Разбира се, докато пее, тя ще пее от най-високото място, за да може всеки от селото да я чуе и да й се радва. Кой би я чул, ако влезеше в кладенеца и пееше оттам?”

Скоро установих, че и летните цикади и пъстрата цикада всъщност издаваха любовни звуци. Дали пееха „Мем мем мем” или „Сулук сулу”, те издаваха тези звуци, за да привличат с тях своите партньори. Щом осъзнах това, не можех да не се засмивам всеки път, когато ги чувах да пеят. „О, значи искаш любов, така ли? Продължавай да пееш и си намери добър другар”. Постепенно научих как да се сприятелявам с всичко в природата така, че да можем да споделяме сърцата си.

Жълто море е само на около две и половина мили от нашия дом. Беше достатъчно близо, за да мога лесно да го видя от всяко високо място близо до нас. Имаше поредица от водни басейни по пътя към морето, а между тях течеше рекичка. Често ходех да копая около някой от тези басейни, миришещи на застояла вода, за да ловя в калта сладководни риби и раци. Ровех навсякъде, за да хващам различните видове воден живот – така опознах всички. Змиорките, по природа, не обичат да се виждат, затова крият дългите си тела в рачешки дупки и на други подобни места. Често, обаче, не се побираха целите в тези дупки, така че краищата на опашките им оставаха да стърчат извън тях. Лесно ги ловях - просто хващах опашката и издърпвах змиорката от нейната дупка. Ако имахме гости и те искаха да ядат задушени змиорки, за мен не представляваше никаква трудност да изтичам по дългия три и половина мили път до басейните и да се върна с около пет. По време на летните ваканции често пъти хващах повече от четиридесет змиорки за един ден.

Имаше едно задължение, което не харесвах - да храня кравата. Често, когато баща ми кажеше да нахраня кравата, аз я завеждах до поляната на съседното село, където я връзвах и оставях. Но след известно време започвах да се притеснявам за кравата. Когато погледнех назад, виждах, че още е там - точно там, където съм я вързал. Тя просто си стоеше там по половин ден или повече, мучеше и чакаше някой да дойде да я нахрани. Като я слушах как мучи в далечината, започвах да я съжалявам и да си мисля: "Ама че крава! Какво да правя с теб?" Може би можете да си представите как се чувствах когато пренебрегвах мученето на кравата. При все това, когато се връщах при нея късно вечерта, тя не се сърдеше и не се опитваше да ме намушка с рогата си. Вместо това, изглеждаше щастлива да ме види. Това ме накара да осъзная, че гледната точка на човека относно основната му цел в живота трябва да бъде като тази на кравата. Изчаквай времето си търпеливо и нещо добро ще дойде при теб.

Имаше едно куче в дома ни, което обичах много. То беше толкова умно, че когато ставаше време да се върна от училище, ме посрещаше на голямо разстояние от дома. Изпитваше щастие всеки път, когато ме видеше. Винаги го галех с дясната си ръка. Дори когато се оказваше откъм лявата ми страна, то минаваше отдясно и търкаше лице в мен, молейки се да бъде погалено. Галех го с дясната си ръка по главата и гърба и обратно. Ако не го направех, кучето скимтеше и обикаляше около мен, докато вървях по пътя. "Ах ти, калпазанино", казвах аз. "Знаеш за любовта, нали? Харесва ли ти любовта?"

Животните знаят за любовта. Виждали ли сте някога кокошка носачка върху яйцата си, докато се излюпят? Кокошката държи очите си отворени и запъва крак в земята, така никой да не може да се приближи до тях. Аз влизах и излизах от курника, знаейки, че ядосвам кокошката. Когато влизах, тя изпъваше шия и се опитваше да ме уплаши. Вместо да се оттегля, тръгвах заплашително към нея. След като влезех и излезех така няколко пъти, кокошката просто се преструваше, че не ме вижда, но оставаше настръхнала с дългите си и остри нокти. Тя изглеждаше като че ли иска да ме нападне, но не можеше да мръдне, защото беше върху яйцата. И така, тя просто си седеше там и страдаше. Аз се доближавах и докосвах перата й, но тя не помръдваше. Сякаш беше решена да не мърда от това място, докато не се излюпеха яйцата, дори това да означаваше да остави някого да оскубе всички пера от гърдите й. Тъй като е твърдо свързана с яйцата си посредством любовта, кокошката има авторитет, който не позволява дори на петела да прави каквото си иска.
Кокошката има пълна власт над всичко под небето, сякаш казва: "Не ме интересува кой си. По-добре не безпокой тези яйца! "

Демонстрация на любов има и когато прасето ражда прасенца. Следях едно прасе майка и видях как роди своите малки. В момента на раждането, свинята майка го изтласква със силно грухтене и прасето се плъзва на земята. Прасето издава поредното силно грухтене и излиза второ прасенце. Както при котките и кучетата. Бях много щастлив да видя как идват на света тези малки животинки-бебета, които още не бяха отворили очите си. Не можех да не се смея от радост.

От друга страна, много страдах, когато ставах свидетел на смъртта на животно. Близо до селото имаше кланица. Щом кравата влезеше в кланицата, касапинът се появяваше от нищото и я удряше по главата с железен чук с големината на човешка ръка. Кравата падаше. В следващия момент, кожата й биваше отделяна и краката й биваха отрязвани. Беше вкопчена така отчаяно в живота, че останките от отрязаните й крака продължаваха да потръпват. Очите ми се насълзиха като видях това и заплаках с глас.

Още от дете имах една особеност. Знаех неща, които другите не знаеха и притежавах по рождение определени способности. Ако кажех, че ще вали, валеше. Можех да си седя у дома и да кажа: "Еди-кой-си старец в съседното село днес не се чувства добре." И винаги бивах прав. Още от осем годишен бях известен като шампион по сватосване. Само поглеждах снимка на бъдещи булка и младоженец и можех да позная всичко. Ако кажех: "Тази женитба е лоша", впоследствие те неизбежно се развеждаха. Правих това докато стана на 90 и сега мога да кажа много за даден човек дори само като погледна как седи или как се смее.

Ако се фокусирах върху мислите си, можех да кажа какво правят в определен момент по-големите ми сестри. Затова, въпреки че по-големите ми сестри ме харесваха, те също така се и страхуваха от мен. Те смятаха, че знам всичките им тайни. Може и да изглежда, че имам някаква невероятна паранормална сила, но всъщност това съвсем не е изненадващо. Дори мравките, които често смятаме за незначителни същества, могат да кажат кога идва дъждовния сезон и отиваха там, където да останат сухи. Хората, които са в хармония с природата, трябва да бъдат в състояние да кажат какво предстои. Това не е толкова трудно нещо.

Можете да разберете накъде ще духа вятъра, например, като разгледате внимателно гнездото на свраката. Свраката прави входа на гнездото си в посока противоположна на посоката, в която ще духа вятъра. Тя взема клонки в човката си и ги сплита заедно, а след това взема кал с клюна си и замазва горната и долната част на гнездото, така че дъждът да не прониква вътре. Тя подрежда края на клонките така, че да са в една и съща посока. Също както улука на покрива, това кара дъжда да тече към едно място. След като дори свраките притежават такава мъдрост, която да им помага да оцелеят, не би ли било естествено да я имат и хората?

Когато бях на пазара за крави с баща ми, се случваше да кажа: "Татко, не купувай тази крава. Една добра крава трябва да има хубав врат, силни копита, здрави бутове и гръб. Тази крава не е такава. Естествено, никой не купуваше тази крава. Баща ми питаше: "Откъде знаеш всичко това?" А аз отговарях: "Знам това още от утробата на майка си." Разбира се, това беше шега. Ако обичате кравите, можете да кажете много неща за тях.

Най-мощната сила в света е любовта и най-страшното нещо е ум и тяло обединени в едно. Ако притихнете в себе си и съсредоточите ума си, има място, където умът може да се успокои. Трябва да позволите на своя ум да отиде на това място. Когато съсредоточите ума си в това място и заспите, когато се събудите, ще бъдете изключително чувствителни. Това е момента, когато трябва да отхвърлите всички странични мисли и да съсредоточите своето съзнание. След това ще можете да общувате с всичко. Ако не ми вярвате, опитайте. Всяка форма на живот в света се стреми да се свърже с това, което й дава най-много любов. Така че, ако има нещо, което не обичате истински, то вашето притежание или власт са фалшиви и ще бъдете принудени да се откажете от тях. Продължи>>>

Разговор за Вселената и насекомите

Автобиографията на д-р Сан Мьон Муун

Разговор за Вселената и насекомите

Времето, прекарано в гората, очиства ума. Звукът от шумоленето на листата полюшвани от вятъра, звукът на вятъра минаващ през тръстиките, звуците на жабите квакащи в езерата: Всичко, което чувате, са звуци от природата, ако в ума не влизат странични мисли. Ако изпразните ума си и приемете природата в цялото си същество, няма да има разделение между вас и природата. Природата навлиза във вас, а вие ставате едно цяло с нея. В момента, в който границата между вас и природата изчезва, вие изпитвате дълбоко чувство на радост. Тогава тя става вас, а вие ставате природа.

Винаги съм събирал подобни преживявания в живота си. Дори сега, когато затворя очи и вляза в състояние, в което аз съм едно цяло с природата. Някои наричат това състояние анатман, или "не-себе си," но за мен то е повече от това, защото природата навлиза и запълва това място. Докато съм в това състояние, слушам звуците, които природата ми предлага - звуците на боровите дървета, на бръмбарите... и ставаме приятели. Мога да отида на село и да узная, без да срещна когото и да било, как е настроено съзнанието на хората, които живеят там. Отивах на поляната на селото и прекарвах нощта там, а след това слушах какво ми казват посевите в полето. Можех да видя дали културите са тъжни или щастливи и това ми показваше какви са хората, които живеят там.

Причината, поради която можех да съм в затвора в Южна Корея или САЩ, дори в Северна Корея, и въпреки това да не се чувствам самотен и изолиран беше, че дори в затвора можех да чуя звука на вятъра и да говоря с бръмбарите, които бяха там с мен.

Може да попитате: "За какво си говориш с бръмбарите?" Дори и най-малката песъчинка съдържа принципите на света, а дори и петънцето прах във въздуха съдържа хармонията на вселената. Всичко край нас е било родено чрез комбинация от сили толкова сложни, че не можем дори да си ги представим. Тези сили са тясно свързани помежду си. Нищо във Вселената не е замислено извън сърцето на Бог. Движението дори само на едно листо съдържа в себе си дъха на вселената.

От детството си съм надарен със способността да мога да резонирам със звуците от природата, докато се скитам по хълмове и поляни. Природата създава една обща хармония и произвежда звук, който е великолепен и красив. Никой не се опитва да се покаже и никой не бива пренебрегнат - има само една върховна хармония. Всеки път, когато се озовавах в затруднено положение, природата ме утешаваше; всеки път, когато изпадах в отчаяние, тя ми помагаше да се изправя отново. Децата в днешно време се отглеждат в градските райони и нямат възможност да се запознаят с природата, но да се развие чувствителност към природата всъщност е по-важно от това да развием нашите знания. Какъв е смисълът да се осигури висше образование на дете, което не усеща природата и чиято чувствителност е притъпена? Човек, отделен от природата, може да събира знания от книгите, а след това лесно да се превърне в индивидуалист, който се покланя на материалните блага.

Трябва да усетите разликата между звука от пролетния дъжд, падащ като мек шепот и този от есенния дъжд - с неговото пукане и пращене. Само за този, който се наслаждава на резонанса с природата, може да се каже, че е с истински характер. Глухарчето, което цъфти край пътя, е по-ценно от всичкото злато на света. Трябва да имаме сърце, което знае как да обича природата и хората. Всеки, който не може да обича природата или хората, не може да обича и Бога. Всичко в творението олицетворява Бог като символ, а хората са реални същества, създадени по образ и подобие на Бог. Само този, който може да обича природата, е в състояние да обича Бог.

Аз не прекарвах цялото си време в скитане и игри по хълмове и поляни. Аз също така работех усилено, за да помагам на големия ми брат във фермата. В една ферма има много задачи, които трябва да се изпълняват през сезона. Оризищата и полетата трябва да се изорат. Оризовите насаждения трябва да бъдат засадени, а плевелите да се извадят. Когато човек плеви, най-трудно е да разчиства полето от просо. След като семената са засадени, браздите трябва да се плевят най-малко три пъти, а това е съсипваща работа. След като я свършехме, известно време не можехме да изправим гръб. Сладките картофи нямат много добър вкус, ако са засадени в глина. Те трябва да се засаждат в смес от една трета глина и две трети пясък, за да е максимално добър вкусът им. За царевицата човешките екскременти са най-добрият тор, така че аз разбивах всички твърди екскременти на малки парченца. Докато помагах на фермата, научих какво е необходимо, за да растат добре бобовите култури, каква почва е най-добра за соята и каква - за червения боб. Аз съм фермер на фермерите.

Провинция Пхенян е сред първите в Корея, приели християнската култура, така че през тридесетте и четиридесетте години земеделската земя била вече подредена в прави бразди. За засяване на оризов разсад се взема кол с дванадесет маркера, разположени на равни разстояния, които посочват къде трябва да са редовете и го ориентират по ширината на оризището. Двама души се движат по дължина на полето и всеки засажда шест реда разсад.

По-късно, когато дойдох в южната част на Корея, видях, че те бяха поставили в оризището връв и имаше десетки хора, които газеха там. Този начин изглеждаше много неефективен. Разтварях крака на ширина два пъти повече от ширината на раменете ми, за да засаждам разсада по-бързо. През този сезон можех да изкарам достатъчно пари, за да си покрия поне обучението. Продължи>>>

Ревностен ученик

Автобиографията на д-р Сан Мьон Муун

Ревностен ученик


Когато станах на десет, баща ми ме накара да ходя на традиционното училище в селото ни, където един старец преподаваше китайски класически произведения. В това училище, всичко, което трябваше правя, беше да запомням по една книжка всеки ден. Съсредоточавах се и я запаметявах за половин час. Ако можех да застана пред учителя и да изрецитирам урока, бях готов за деня. Ако учителят задремеше в ранния следобед, аз си тръгвах от училище и обикалях по хълмовете и поляните. Колкото повече време прекарвах в планините, толкова повече знаех къде да намеря растения, които стават за ядене. Изяждах достатъчно такива растения, за да мога да мина без обяд и постепенно спрях да обядвам в къщи.

В училище четяхме Аналектите на Конфуций и произведенията на Мен-цзъ и учехме китайски йероглифи. Имах отлични постижения по писане и към времето, когато бях на дванадесет, учителят ме караше да правя модела за йероглифа, от който другите ученици да се учат. Всъщност, аз исках да посещавам официалното училище, а не традиционното селско училище. Чувствах, че не трябва само да запаметявам Конфуций и Мен цзъ, докато други строятсамолети. Това беше през април, а баща ми вече беше предплатил пълната такса за обучението ми за една година. Макар да знаех това, реших да се откажа от селското училище и Убедих баща ми да ме изпрати в официално училище. Убеждавах дядо ми и дори чичо ми. За да се прехвърля, трябваше да положа изпит. За да се подготвя за този изпит, трябваше да посещавам подготвително училище. Убедих един от по-младите ми братовчеди да дойде с мен и двамата влязохме в подготвителното училище Уонбонг и започнахме да се подготвяме за приравнителния изпит.

На следващата година, когато бях на четиринайсет, взех изпита и се прехвърлих в трети клас на училището в Осан. Започнах късно, но учих упорито и успях да пропусна пети клас. Училището в Осан беше на пет мили от нашия дом, но аз никога не съм пропускал нито един ден и никога не съм закъснявал за училище. Всеки път, когато се изкачвах на хълм по пътя, ме чакаше група съученици. Аз обаче вървях толкова бързо, че им беше трудно да ме догонват. Ето как преминавах този планински път, за който се носеха слухове, че е място, където понякога се появяват тигри.

Училището в Осан беше създадено от Йи Сун Хун, активист в движението за независимост. В него не само не се учеше японски, а на учениците даже се забраняваше да говорят на този език. Имах различно мнение по този въпрос. Чувствах, че трябва да познаваме нашите врагове, за да ги победим. Взех още един необходим за прехвърлянето приравнителен изпит и влязох в четвърти клас на общественото училище Джунг-джу. В държавните училища всичко се преподаваше на японски, така че аз запомних катакана и хирагана в нощта преди първия си ден в класа. Не знаех японски, затова взех всички учебници от първи до четвърти клас и ги запаметих за две седмици. Това ми позволи да започна да разбирам езика.

По времето, когато завърших гимназия, бях с перфектен японски. В деня на дипломирането си аз доброволно предложих да произнеса реч пред събралите се важни хора в Джунг-джу. Обикновено в това положение от ученика се очаква да изрази своята благодарност за подкрепата, която е получил от своите учители и от училището. Вместо това аз споменах всеки от моите учители по име и ги разкритикувах, като изтъкнах проблемите в начина, по който училището беше управлявано. Говорих и за нашето време в историята и за решителността, която хората на отговорни постове трябва да притежават. Държах тази по-скоро критична реч изцяло на японски.

"Японците трябва да си опаковат багажа възможно най-скоро и да се върнат в Япония", казах аз. "Тази земя ни е дадена от нашите предци и всички бъдещи поколения на нашия народ трябва да живеят тук."

Казах тези думи пред началника на полицията, ръководителя на окръга и кмета на града. Следвах духа на прачичо Юн Гук Мун и казвах неща, които никой друг не смееше да каже. Публиката бе шокирана. Когато напуснах сцената видях побледнели лица. Нищо не ми се случи онзи ден, но имах проблеми впоследствие. От този ден японската полиция ме набеляза като лице, което да бъде следено, започнаха да ме наблюдават и да ми досаждат. По-късно, когато исках да отида в Япония, за да продължа образованието си, началникът на полицията отказа да подпечата формуляра, от който имах нужда и това ми причини някои неприятности. Той ме третираше като опасна личност, на която не трябва да се позволява да пътува до Япония и отказваше да подпечата формуляра. Спорих доста с него и накрая го убедих да сложи печата. Едва тогава можах да отида в Япония.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие