Ревностен ученик

Автобиографията на д-р Сан Мьон Муун

Ревностен ученик


Когато станах на десет, баща ми ме накара да ходя на традиционното училище в селото ни, където един старец преподаваше китайски класически произведения. В това училище, всичко, което трябваше правя, беше да запомням по една книжка всеки ден. Съсредоточавах се и я запаметявах за половин час. Ако можех да застана пред учителя и да изрецитирам урока, бях готов за деня. Ако учителят задремеше в ранния следобед, аз си тръгвах от училище и обикалях по хълмовете и поляните. Колкото повече време прекарвах в планините, толкова повече знаех къде да намеря растения, които стават за ядене. Изяждах достатъчно такива растения, за да мога да мина без обяд и постепенно спрях да обядвам в къщи.

В училище четяхме Аналектите на Конфуций и произведенията на Мен-цзъ и учехме китайски йероглифи. Имах отлични постижения по писане и към времето, когато бях на дванадесет, учителят ме караше да правя модела за йероглифа, от който другите ученици да се учат. Всъщност, аз исках да посещавам официалното училище, а не традиционното селско училище. Чувствах, че не трябва само да запаметявам Конфуций и Мен цзъ, докато други строятсамолети. Това беше през април, а баща ми вече беше предплатил пълната такса за обучението ми за една година. Макар да знаех това, реших да се откажа от селското училище и Убедих баща ми да ме изпрати в официално училище. Убеждавах дядо ми и дори чичо ми. За да се прехвърля, трябваше да положа изпит. За да се подготвя за този изпит, трябваше да посещавам подготвително училище. Убедих един от по-младите ми братовчеди да дойде с мен и двамата влязохме в подготвителното училище Уонбонг и започнахме да се подготвяме за приравнителния изпит.

На следващата година, когато бях на четиринайсет, взех изпита и се прехвърлих в трети клас на училището в Осан. Започнах късно, но учих упорито и успях да пропусна пети клас. Училището в Осан беше на пет мили от нашия дом, но аз никога не съм пропускал нито един ден и никога не съм закъснявал за училище. Всеки път, когато се изкачвах на хълм по пътя, ме чакаше група съученици. Аз обаче вървях толкова бързо, че им беше трудно да ме догонват. Ето как преминавах този планински път, за който се носеха слухове, че е място, където понякога се появяват тигри.

Училището в Осан беше създадено от Йи Сун Хун, активист в движението за независимост. В него не само не се учеше японски, а на учениците даже се забраняваше да говорят на този език. Имах различно мнение по този въпрос. Чувствах, че трябва да познаваме нашите врагове, за да ги победим. Взех още един необходим за прехвърлянето приравнителен изпит и влязох в четвърти клас на общественото училище Джунг-джу. В държавните училища всичко се преподаваше на японски, така че аз запомних катакана и хирагана в нощта преди първия си ден в класа. Не знаех японски, затова взех всички учебници от първи до четвърти клас и ги запаметих за две седмици. Това ми позволи да започна да разбирам езика.

По времето, когато завърших гимназия, бях с перфектен японски. В деня на дипломирането си аз доброволно предложих да произнеса реч пред събралите се важни хора в Джунг-джу. Обикновено в това положение от ученика се очаква да изрази своята благодарност за подкрепата, която е получил от своите учители и от училището. Вместо това аз споменах всеки от моите учители по име и ги разкритикувах, като изтъкнах проблемите в начина, по който училището беше управлявано. Говорих и за нашето време в историята и за решителността, която хората на отговорни постове трябва да притежават. Държах тази по-скоро критична реч изцяло на японски.

"Японците трябва да си опаковат багажа възможно най-скоро и да се върнат в Япония", казах аз. "Тази земя ни е дадена от нашите предци и всички бъдещи поколения на нашия народ трябва да живеят тук."

Казах тези думи пред началника на полицията, ръководителя на окръга и кмета на града. Следвах духа на прачичо Юн Гук Мун и казвах неща, които никой друг не смееше да каже. Публиката бе шокирана. Когато напуснах сцената видях побледнели лица. Нищо не ми се случи онзи ден, но имах проблеми впоследствие. От този ден японската полиция ме набеляза като лице, което да бъде следено, започнаха да ме наблюдават и да ми досаждат. По-късно, когато исках да отида в Япония, за да продължа образованието си, началникът на полицията отказа да подпечата формуляра, от който имах нужда и това ми причини някои неприятности. Той ме третираше като опасна личност, на която не трябва да се позволява да пътува до Япония и отказваше да подпечата формуляра. Спорих доста с него и накрая го убедих да сложи печата. Едва тогава можах да отида в Япония.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие