Моята съпруга, Хак Джа Хан Мун

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

ГЛАВА ПЕТА

ИСТИНСКИТЕ СЕМЕЙСТВА СЪЗДАВАТ ИСТИНСКИ ХОРА


Моята съпруга, Хак Джа Хан Мун

Когато за пръв път видях моята съпруга, тя беше младо момиче на четиринадесет години, току що беше завършила основното си образование. Тя беше кротко момиче, което никога не повишаваше глас и никога не търсеше начин да привлича внимание върху себе си. Винаги минаваше по един и същи път на отиване и връщане от църквата. Когато за пръв път ми я представиха, ми казаха, че тя е дъщеря на една от членовете на църквата, г-жа Сун Ае Хонг.

- Как се казваш? - попитах я аз.
- Името ми е Хак Джа Хан,” отговори с ясен глас тя.

В този момент, преди да разбера какво става, казах: - Значи, Хак Джа Хан се е родила в Корея!” Повторих това три пъти и след това се помолих, като казах „Господи, благодаря ти за това, че си изпратил в Корея тази изумителна жена - Хах Джа Хан.

След това я погледнах и казах: - Хак Джа Хан, боя се, че ще трябва да жертваш много в живота си.

Всичко това излезе от устата ми спонтанно. По-късно Г-жа Хонг ми каза, че ù се сторило странно, че повторих това три пъти още първия път, когато съм видях дъщеря й. Съпругата ми също си спомня тази първа кратка среща. Тя ми каза, че си спомня всичко, което съм казал тогава и че съм дал проповед специално за нея, която тя запазила в своето сърце. Тя каза, че се е чувствала така, сякаш е получила важно откровение относно своето бъдеще, което не могла да забрави.

Нейната майка беше от дълбоко вярващо презвитерианско семейство, така че тя беше отгледана в християнски дом. Родният й град беше Дзедзю, който е и мой роден град, но до идването си в Южна Корея по време на корейската война тя беше живяла в Anju.

Когато г-жа Хонг започна да посещава нашата църква, тя живееше изпълнен с вяра живот в Chuncheon и възпитаваше строго своята дъщеря. Съпругата ми посещаваше училище за сестри, което се управляваше от Католическата църква. Казвали са ми, че правилата в това училище били толкова строги, че било като да живееш в манастир. Тя имаше мек характер и по времето, докато я възпитаваше нейната майка, не беше ходила никъде, освен на училище и в нашата църква.

По това време аз бях на четиридесет години и усещах, че е дошло време да се оженя. Единственото, от което имах нужда, беше Бог да ми каже: „Времето дойде. Ожени се.” и щях да направя каквото ми каже. Сеунг До Джи, една възрастна жена в нашата църква, през октомври 1959 започна опити да подготви моето сгодяване, макар че все още нямаше булка. Друга жена от църквата, която се беше молила седем години за моя съпруга, един ден ми каза, че сънувала сън, в който видяла, че Хак Джа Хан става моя съпруга.

Друг член на църквата, г-жа Джи ми разказа за странен сън, който сънувала. „Що за сън е това?” възкликна тя. „Видях стотици жерави, които летяха насам. Опитах се да ги изгоня като размахвах ръце, но те продължиха да идват и накрая ви покриха с белите си пера. Дали това не е някакво предзнаменование за бъдещето?” Думата „Хак” от името Хак Джа Хан, е китайският йероглиф за жерав.

След това Хак Джа Хан сънува сън, в който се появявам аз и й казвам: „Денят е близо, затова прави приготовленията”. Впоследствие моята съпруга ми каза, че в своя сън ми е казала: „Досега съм живяла според Божията воля. В бъдеще също ще следвам Божията воля и ще Му служа, независимо каква е тя”.

Няколко дни след като моята бъдеща невеста беше сънувала този сън, аз помолих г-жа Хонг да доведе дъщеря си при мен. Този ден аз зададох на младата дама множество въпроси. Тя отговори спокойно и с ясен глас. На тази среща помолих моята съпруга да нарисува картина. Без колебание тя взе един молив и започна да рисува на лист хартия.

Накрая, сложи рисунката си пред мен, аз бях силно впечатлен от това, което видях. След това погледнах към лицето й и изражението й беше много красиво. Сърцето й беше прекрасно - като картината, която беше нарисувала.

Сгодихме се на 27 март 1960 година и сватбената ни церемония се състоя около две седмици по-късно, на 11 април. Тогава не определих дата, но когато след няколко дни се обадих на г-жа Хонг, ù казах: „Утре сутринта ще направим сватбената церемония”. Та просто каза: „Така ли?” и не зададе никакви въпроси, нито се опита да каже нещо повече. Ето колко чиста и мека жена беше. И тогава и сега, когато стане въпрос за Божията воля, тя е непоколебима.

Аз носех едно samo-kwandae, официална дворцова дреха, която сега обикновено се използва в традиционните сватбени церемонии, а тя беше облечена в традиционно корейско облекло и с булченска диадема. Моята невеста, която беше на седемнадесет години и над 20 години по-млада от мен, изглеждаше изпълнена с доверие и лъчезарност със своите плътно затворени устни и красиво лице.

По време на церемонията казах на съпругата си, че се захваща с трудно начинание.
„Смятам, знаеш, че да се омъжиш за мен няма да бъде като да се омъжиш за когото и да било. Ние ставаме съпруг и съпруга, за да изпълним мисията, дадена ни от Бог, за да станем Истински родители, а не, за да търсим щастието между двама души, както става с другите хора в този свят. Бог иска да донесе Небесното царство на Земята посредством истинско семейство. Ние с теб ще изминем труден път, за да станем Истински родители, които ще отворят вратите на Божието царство за другите. Това е път, по който никой друг в историята не е минавал, затова дори и аз не зная какво включва той. През следващите седем години ще преживееш много неща, които ще са трудни за изтърпяване. Не забравяй нито за момент, че животът, който живеем ние, се различава от живота на останалите. Не прави нищо, колкото и тривиално да е то, без преди това да се посъветваш с мен и се покорявай на всичко, което ти кажа.”

Тя отговори, „Сърцето ми е вече готово. Моля те, не се тревожи.”

По изражението на лицето й виждах, че е изпълнена с решителност. Трудностите и предизвикателствата пред нея започнаха още в деня след женитбата ни. Първата трудност, пред която се изправи тя беше, че не можеше да се вижда със своята майка.

Моята съпруга, нейната майка и нейната баба по майчина линия, били единствени дъщери в семейството. Връзката между майка и дъщеря беше особено силна. Но за да осъществи своята обществена мисия и да се съсредоточи напълно в нея, аз я помолих да живее аскетичен живот три години. Това означаваше да не се вижда с майка си или с някого от роднините си за период от три години. Тя живееше в стая, наета от един член на църквата и идваше в църквата не повече от веднъж дневно, обикновено вечер. За да не създава безпокойство, тя излизаше през задната врата.

Аз често бях зает с църковна служба или се молех през нощта, така че рядко си бях в къщи, но разделението не беше поради практически съображения. Неговата цел беше да се установи духовно състояние на безусловна всеотдайност спрямо нейната мисия. Тъй като безобразните слухове за мен продължиха да се разпространяват, това разделяне от нейните роднини и мен направиха по-труден за моята съпруга първоначалния период на съвместния ни живот.

По време на нашата женитба Обединителната църква беше вече създадена в 120 общности в Корея. Даже в нашата църква, обаче, имаше такива, които се отнасяха доста крайно към нашата женитба. Някои завиждаха съпругата ми, други я мразеха и се разпространяваха множество истории.

И като че ли това не беше достатъчно, та тя живееше и в дома на други. По-възрастните жени от нашата църква ме следваха навсякъде. Понякога моето привидно студено отношение към съпругата ми слагаше край на всякакви критики и завист спрямо нея.

Всъщност, хората започнаха да й съчувстват. Например, много членове ме критикуваха, когато не можех да се видя със съпругата си, въпреки че тя страдаше от следродилна болест и трепереше в неотоплената стая след раждането на нашата първа дъщеря. Някои от тях казваха: „Как изобщо може да казва, че е неин съпруг?”

- Отивате твърде далеч, господине – казваха ми те. - Щом сте се оженили за нея, трябва да живеете с заедно. Какво правите – не й давате възможност даже очите ви да види?
Хората, които критикуваха съпругата ми, един по един започнаха да застават на нейна страна.

Макар че беше млада, тя трябваше да премине през сурова тренировка. През времето, в което живеехме заедно, нейното обкръжение беше непреклонно. Тя никога не можеше да направи и едно свободно движение сама. Непрекъснато беше на ръба, сякаш вървеше по тънък лед и се питаше: „Дали днешният ден ще бъде спокоен? А утрешният?” Тъй като тя трябваше да постигне Божествения стандарт за майчина любов, аз коригирах даже отделни нейни думи. Понякога даже нейната привързаност към мен беше скастряна в името на вечната й мисия. Всичко това беше необходимо, за да може тя да стане Истинска Майка и аз съм сигурен, че то предизвикваше много мъка в нейното сърце.

Понякога, пътем казвах нещо. Тя, обаче, трябваше да се хармонизира с всяка моя дума. Страданията й бяха големи. Отне ни седем години, за да се приспособим един спрямо друг. Разказвам тези неща, тъй като най-важното нещо в един брак е доверието. Именно то прави възможно за двама души да станат едно цяло.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие