Плачете за света, а не за мен
Доброто често бива последвано от лошото. Някои хора рисуваха мустаци по моите снимки и се опитваха да ме асоциират с Хитлер. Наричаха ме „антисемит” и претендираха, че проповядвам срещу евреите. Неприятности имаше и с християните. Щом броят на младите ми последователи и броят на свещениците, които искаха да научат Принципа нарасна, официалните американски църкви реагираха срещу моята позиция, че отговорност именно на Америка е да спре разпространението на комунизма в света. Те също започнаха да търсят начини да спрът моите дейности.
Щом нашата популярност нарасна, спрямо мен започнаха да се надигат всякакви опасения и съмнения. Младите хора, вдъхновени да разпространяват моите учения, бяха напуснали колежа или напускаха своята работа, за да пътуват из страната, за да проповядват и набират средства за нашата дейност. Техните родители, основателно, бяха загрижени за благополучието им.
Освен това, САЩ бяха навлезли в Аферата Уотъргейт. Срещнах се с президента Никсън, за да го насърча да търси Божията воля в управлението на страната. Призовах американския народ „Прости. Обичай! Обедини се!” около своя президент. Това разпали опозиция от страна на левите медии. Неща, на които преди не се обръщаше внимание, сега започнаха да упражняват натиск върху мен. В същото време консерваторите казаха, че съм твърде либерален и че моите учения ще разбият традиционните ценности.
Мнозина християни бяха нещастни относно новото разбиране за кръста, на което учех: Иисус дойде като Месия и не беше предопределено да бъде разпънат. С екзекуцията на Иисус Божият план за царството на мира се обърка. Ако Израел беше приел Иисус като Месия, Той можеше да донесе един мирен свят, обединявайки културите и религиите на Изтока и Запада. Иисус, обаче, умря на кръста и Божието дело за пълно спасение се отложи до Второто пришествие. Разбирането за кръста донесе голяма доза противопоставяне. Официалните църкви и еврейската общност започнаха да ме смятат за свой враг. Те се опитваха по много начини да ме махнат от Америка – всеки по различни причини.
В края на краищата бях затворен отново. Всичко, което правех, беше да работя за установяване на морала в Америка и да я възстановя като страна, съблюдаваща Божията воля, но бях обвинен в неплащане на данъци. По това време бях минал шейсетте.
През първите ми години в Америка, парите, получени от дарения от цял свят, бяха в банкова сметка в Ню Йорк на мое име, практика обичайна при някои вероизповедания. Средствата, които бяха в тази сметка за три години, носеха печалба от лихва и аз бях обвинен, че не съм си платил данъците в размер на 7,500 долара. Обикновено налагаха глоба, но аз бях затворен във федерална поправителна институция в Денбъри, Кънектикът, на 20 юли 1984г.
Ден преди да отида в Денбъри, организирах последно събиране на членовете в центъра за обучение в Белведе, Теритаун, Ню Йорк. Членовете се събраха и плакаха, докато се молеха за мен. Хиляди хора, които ме бяха следвали, се събраха в Белведере този ден. С твърд глас им казах да не падат духом и да не се очайват.
„Невинен съм”, казах им. „Не съм направил нищо лошо. Виждам ярката светлина на надеждата да се издига от отвъд Денбъри. Не плачете за мен. Плачете за Америка. Обичайте Америка и се молете за Америка”. Стоях пред младите хора, потопени в тъга, и вдигнах юмруци в знак на надежда.
Изявлението, което направих преди влизането си в затвора, предизвика голямо раздвижване сред вярващите. Организирано беше „Братство на общото страдание” и имаше вълна от молещи се, които ме подкрепяха. Това „Братство на общото страдание” беше израз на разширяващата се подкрепа на духовенството от всички вероизповедания и религии, загрижени за атаките над религиозната свобода в Америка.
В деня, когато отидох в затвора, нямаше от какво да се страхувам. Познавам живота в затвора. Но това не се отнасяше до хората, които ме заобикаляха. Те бяха загрижени, че хора силно противопоставящи се на мен, ще направят нещо, което да сложи край на живота ми. Тръгнах за затвора с високо вдигната глава.
“Защо баща ми трябва да влиза в затвора?”
Даже в затвора в Денбъри аз следвах своя принцип на живот за другите. Ставах рано сутрин и почиствах. В столовата другите залягаха над храната си полузаспали или си говореха, докато се хранят, но аз седях с изправен гръб и с достойнство. Когато ми възложеха работа, работех по-усилено от другите и следях как се справят те. В свободното си време четях Библията. Един затворник, като видя как денонощно чета Библията, ми каза: „Това ли е твоята Библия? Виж моята!” И ми подхвърли порнографското списание „Хъстлър”.
В затвора ме знаеха като човек, който работи без да приказва, чете книги и медитира. След като изкарах три месеца така, се сприятелихме със затворниците и пазачите. Сприятелих се с един човек, който вземаше наркотици и със затворника, който беше казал, че порнографското списание е неговата Библия. След месец-два затворниците започнаха да споделят с мен това, което получаваха отвън. Щом можахме да споделим сърцата си, все едно в затвора беше влязла пролетта.
Всъщност, САЩ не искаха непременно да ме изпратят в затвора. Те избраха да ме подведат под отговорност, докато бях извън страната на път за Германия, и щяха да бъдат напълно доволни просто да не се върна. Те не се опитваха да ме вкарат в затвора – те се опитваха да ме изхвърлят от страната. Ставах вече добре познат в Америка и броят на моите последователи нарастваше. Затова искаха да сложат препятствие по пътя ми. Както и в Корея, бях трън в очите на официалните църкви. Тъй като знаех, че именно това е тяхната цел, аз избрах да се върна в Америка и да вляза в затвора. Все още имах работа за вършене.
Според мен влизането ми в затвора не беше нещо чак толкова лошо. Ако трябва да накарам хората от долината на сълзите да се разкаят, първо трябва да пролея сълзи самият аз. Ако аз самият не изпитам какво е сърцето да е нещастно, не мога да карам другите да се покорят на Бог. Небесата наистина работят по мистериозни начини. След като влязох в затвора, седем хиляди пастори и други религиозни лидери обвиниха американското правителство в нарушаване на религиозната свобода и започнаха да полагат усилия да ме освободят.
Сред тях беше консерваторът преподобния Джери Фолуел от Южната баптистка конвенция и либералът д-р Джоузеф Лоуъри, който даде Благословията по време на встъпването в длъжност на президента Обама. Те бяха на преден план в усилията да ме спасят. Също така моята дъщеря Ин Джин, младо момиче на 20, се присъедини към тях. Тя се изправи пред седем хиляди свещеници и прочете писмо, което беше написала, обляна в сълзи.
„Здравейте на всички, аз съм Ин Джин Мун, втората дъщеря на преподобния Сан Мьонг Мун. На 20 юли 1984 имах чувството, че светът за нашето семейство свърши. Това беше денят, в който баща ми влезе в затвора Денбъри. Никога дори не съм сънувала, че може да се случи нещо подобно на баща ми – особено в Америка – земята на свободата, която баща ми обича много и за която има значителен принос. Баща ми работеше усилено от пристигането си в Америка. Почти никога не съм го виждала да спи. Той става рано сутрин, за да се моли и работи. Никога не съм виждала някой да работи с по-голяма всеотдайност за бъдещето на Америка и за Бог. Да, Америка вкара баща ми в затвора в Денбъри. Защо трябваше да отиде там? Той не се страхува за своите собствени страдания.
Животът на баща ми е бил белязан с чести сълзи и страдания, докато изпълняваше Божията воля. Сега той е на 64 години. Единственото му престъпление е, че обича Америка. Въпреки това, в този момент той или мие чинии в затворническия стол, или мие подовете. Миналата седмица посетих баща си за пръв път в затвора и за пръв път го видях в затворническата му униформа. Плаках изключително много. Баща ми каза да не плача за него, а да се моля за Америка. Каза ми да използвам своя гняв и тъга, за да ги трансформирам в мощна сила, която да направи тази страна наистина свободна. Каза ми, че докато е в затвора, ще изтърпи всички трудности, ще понесе всяка несправедливост и ще си носи кръста. Свободата на вярата е основата на всички свободи. Аз съм истински благодарна на всеки тук, който подкрепя религиозната свобода.”
Присъдата ми беше намалена с 6 месеца за добро поведение и след 13 месеца престой бях освободен от затвора. В деня, в който го напуснах, във Вашингтон беше организиран банкет по случай освобождаването ми. Хиляда и седемстотин християнски свещеници и еврейски равини се събраха и ме очакваха. В моето обръщение там аз повторих своята позиция за преминаване отвъд религиите и вероизповеданията. Говорих решително обръщайки се към целия свят без грижа за реакцията на онези, които ми се противопоставят.
„Бог не е привърженик на определено вероизповедание. Той не участва в доктринални спорове. В родителското сърце на Бог не съществуват различия, свързани с националността или расата. Нито пък има някакви стени между нациите или културите.
Даже днес Бог продължава да прави всичко, което може, за да прегърне хората по света като свои деца. Днес Америка страда поради проблеми на расизма, объркването на ценностите, упадъка на християнската вяра и проблемите, свързани с атеистичния комунизъм. Това са причините, поради които отговорих на призива на Бог и дойдох в тази страна. Днес християнството трябва да се събуди и да се обедини. Духовенството също трябва да преразгледа ролята, която е играло досега и да се разкае. Ситуацията, от преди две хиляди години, когато Иисус е дошъл и призовал хората да се покаят, се повтаря днес. Ние трябва да изпълним важната мисия, която Бог е възложил на Америка. Не можем да продължим така, както е сега. Необходима е нова реформация.”
Щом ме освободиха от затвора, нямаше какво да ме задържи. Говорех на по-уверено, за да предам предупреждаващо послание към една падаща Америка. Непрекъснато говорех със силни думи, че завръщането към Божията любов и морал е единственият начин за възраждане на Америка.
Бях затворен без да съм направил нещо лошо, но в това също имаше Божия воля. След затвора хората, които работеха за моето освобождаване, се редуваха да идват в Корея, за да научат повече за моята дейност. Те идваха, за да разберат кое именно в духа на преподобния Мун привлича толкова много младежи. И след връщането си в САЩ 120 от тези свещеници организираха Конференция на американското духовенство.
 За книгатаОтзиви Предисловие Съдържание |  Идеала на БогГрехопадението Цел на Месията Второто пришествие |
No comments:
Post a Comment