Оставяйте след себе си завета на любовта

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Оставяйте след себе си завета на любовта

Една истинска любов представлява живот, в който ние изоставяме своите лични желания и живеем за благото на обществото. Това е истина, преподавана от всички основни бивши и настоящи лидери на изтока и запада, независимо дали става дума за Буда, Иисус, или за пророка Мохамед. Това е истина, която е толкова широко известна, за съжаление, е обезценена. Времето и промените в света не могат да намалят ценността на тази истина. Причината за това е, че същността на човешкия живот не се променя, дори всред бързите промени в света.
Учителят, с който имаме най-тясна връзка, е нашето сърце. Нашето сърце ни е по-ценно от най-близките ни приятели и дори от родителите ни. Затова, докато живеем своя живот, трябва периодично да питаме сърцето си „Добър живот ли живея сега?” Всеки може да чуе какво казва неговото сърце. Ако установи, че то е неговият господар, той „излъсква” своето сърце и поддържа тесни взаимоотношения с него в течение на живота си. Ако даден човек чуе звука на своето ридаещо сърце, той трябва веднага да спре това, което прави. Всичко, което кара сърцето му да страда, ще го разруши. Всичко, което натъжава сърцето му, ще стане причина този човек да бъде обзет от тъга.
За да може човек да „полира” сърцето си така, че то да стане чисто като кристал, той трябва задължително да прекарва време в преки разговори със своето сърце, насаме с него, в среда, далеч от света. Това ще бъде време на самота, но моментът, в който станем по-близки до сърцето си, е прекрасно време за молитви и медитации. Това е времето, когато можем да възвърнем своята собственост над своето сърце. Когато изолираме себе си от шума край нас и позволим на своите мисли да се успокоят, можем да погледнем в най-дълбоките кътчета на сърцето си. Ще отнеме много време и усилия да преминем целия път до спокойствито на сърцето. Това няма да стане за един ден.
Точно както любовта не е заради нас самите, така и щастието не е за нас. Така, както любовта никога не може да съществува без партньор, така и щастието и мирът не могат да съществуват без партньор. Те могат да съществуват само във връзката ни с партньор. Нищо не може да се постигне, ако обичаме сами. Ние не можем да бъдем щастливи сами или да говорим за мир сами. Тъй като партньорът ни дава възможност за щастие и мир, партньорът е по-важен нас.
Представете си майка с плачещо бебе на гърба си, седнала на входа на метрото, продаваща домашни сладки на хората, които минават край нея. За да успее да бъде на това място навреме за пиковия час, тя е трябвало да прекара цяла нощ в приготвяне на сладките и да носи детето си на гръб, за да стигне до спирката. Минаващите хора могат да си кажат: „О, можеш да си живееш добре, ако не трябваше да се грижиш за това дете”, но в действителност именно заради това дете майката живее своя живот така. Детето на гърба й е жизненият път на майката.
Днес хората могат да очакват, че ще живеят около 80 години. Осемдесет години, изпълнени с радост, гняв, тъга, щастие и други всевъзможни емоции могат да изглеждат като дълго време, но ако премахнем времето, което човек прекарва в сън, работа, ядене, както и времето, което прекарва в говорене, смях и шеги в семейството си и с приятелите си, в посещения на сватби и погребения и времето, прекарано в болест в леглото, тогава ще останат само около седем години. Даден човек може да живее осемдесет години, но ще прекара само седем от тях в живот за благото на обществото.
Животът е като гумена лента. Същите седем години, дадени на различни хора, могат или да бъдат прекарани, или като седем, или като седемдесет години. Времето, само по себе си, е празно. Ние сме тези, които трябва да слагаме неща в него. Същото важи и за живота на човека. Всеки иска да живее живота си и да има удобно място за сън и добри неща за ядене. Яденето и спането, обаче, са само начини да минава времето. Щом човекът е изживял живота си и тялото му е оставено да почива в земята, цялото богатство и слава се спукват като мехур и веднага изчезват. Само седемте години, които той е живял за обществено благо, ще останат и ще бъдат запомнени от потомците. Тези седем години са следата, която остава в света от един живот, който е продължил осемдесет години.
Ние не идваме и не си отиваме от този свят сами. Ние нямаме способността да избираме съдбата си. Раждаме се, въпреки че не сме избирали да се родим. Живеем, макар че не сме избрали да живеем. Умираме, макар че не сме избрали да умрем. Нямаме власт над тези аспекти от своя живот, затова не можем да се гордеем, че сме с нещо по-добри от другите? Не можем да се родим по свое желание, да притежаваме неща, които да бъдат наши завинаги, или да избегнем смъртта. Затова всяка гордост от наша страна изглежда жалка и смешна.
Даже ако се издигнем до положение над другите, славата е само временна. Даже ако съберем повече имущество от другите, трябва да ги оставим след себе си при портите на смъртта. Парите, славата и знанията изтичат от нас и се разтварят в потока на времето. Независимо колко благороден и велик е човек, животът му е достоен за съжаление, ако свърши в момента, в който той напусне своя жизнен път.
Човешките същества винаги сме се борили да разберем кои сме ние и защо трябва да живеем. Трябва да си дадем сметка, че точно както ние не се раждаме по своя инициатива, така и не сме предназначени да живеем живота си заради нас самите.
Затова отговорът на въпроса, как трябва да живеем живота си, е прост. Родени сме от любов, затова трябва да живеем, като вървим по пътя на любовта. Нашият живот е бил създаден чрез получаване на безграничната любов на нашите родители. Ние трябва да си дадем сметка за това, че точно, както не се раждаме по своя инициатива, така и не трябва да живеем само заради самите себе си.
Затова отговорът на въпроса как да живеем живота си, е прост. Родени сме от любов и трябва да живеем като вървим по пътя на любовта. Нашият живот е създаден чрез безграничната любов на нашите родители, затова трябва да живеем целия си живот, отплащайки се за тази любов. В хода на живота ни това е единствената ценност, която можем да избираме сами. Успехът или провалът на нашия живот зависи от това колко любов сме в състояние да даем през тези осемдесет години, които са ни дадени.
В определен момент всеки оставя физическото си тяло, като стара дреха, и умира. На корейски език обичайният израз за „умирам” е „връщам се”. „Да се върнем” означава да отидем там, откъдето сме дошли, тоест, „да се върнем към корените си”. Всичко във вселената се е на цикли. Белият сняг, който се събира на планините, ще се стопи и ще потече надолу по хълмовете, като първо образува потоци, след това река, и евентуално ще стигне до океана. Водата, която е в океана, ще погълне топлината на слънчевите лъчи, ще стане на водна пара, ще се върне в небето и ще се подготви да стане или на снежинки, или на дъждовни капки. Ние наричаме смърт връщането до изначалното място. Къде се връщаме ние, човешките същества, когато умрем? Тялото и сърцето се събират в едно за времето на земния живот, а смъртта е отърсване от тялото. Отиваме на мястото, от което е дошло нашето сърце.
Не можем да говорим за живота без да споменем за смъртта. Трябва да разберем смъртта, дори само, заради това, за да разберем целта на живота. Животът, който можем да наречем истински, може да бъде разбран само този, който се намирайки се в трудна ситуация пред лицето на смъртта, отчаяно моли Небесата да му се даде да живее още поне един ден. Ако дните ни са толкова ценни, как трябва да ги изживеем? Какво трябва да направим преди да достигнем до прага на смъртта?
Най-важното - да не вършим грехове и да живеем живот, който не хвърля никаква сянка. Има много религиозни и философски спорове за това какво представлява греха, но е ясно, че не трябва да правим нещо, които помрачава нашата съвест. Когато правим неща, които по-късно ни карат да чувстваме вина, това натоварва с мрак нашето сърце.
Следващото най-важно нещо е да бъдем решителни, да направим значително повече от другите. Нашите животи са ограничени, независимо от това дали тази граница е 60, 70 години, или друг срок. В зависимост от това как използваме това време, можем да живеем живот, който е два или три пъти по-изобилен от този на останалите. Ако разделите своето време на сегменти, а след това изживеете всеки сегмент по значим начин, вашият живот ще бъде наистина ценен. Живейте живота си отдадено и усърдно, като си казвате, например, че ще засаждате две или три дървета за времето, за което други засаждат едно. Не живейте за себе си. Трябва да живеете не за себе си, а за другите; не за своето семейство, а за своите съседи; не за своята собствена страна, а за света. Целият грях на света възниква, когато на първо място се постави индивидуалното. Индивидуалните желания и амбиции навреждат на близките ни и покваряват обществото като цяло.
Всичко на света рано или късно ще премине. Родителите, които обичаме, съпругът или съпругата, които обичаме и децата, които обичаме, ще си отидат. Всичко, което остава с нас в края на живота ни е смъртта. Когато човек умре, остава само неговото наследство.
Моля ви, помислете за момент, как можете да докажете, че сте живяли ценен живот. Богатствата и уважението, които сте натрупали по време на живота си, ще си отидат с вас. Щом прекосите реката на смъртта, подобни неща нямат значение. Тъй като сме родени в любов и сме живели в любов, любовта е и единственото нещо, което остава с нас, когато когато ни заровят. Ние получаваме своя живот чрез любов, живеем в споделяне на любов и се връщаме в лоното на любовта. Ето защо е важно да живеем живота си така, че да можем да оставим наследство от любов след себе си.