Нож, който не се заточва - затъпява
След като завърших гимназия, се преместих в Сеул и живях сам в квартал Хуксок Донг, докато посещавах Института по търговия и промишленост в Кионгсонг. Зимата в Сеул е изключително студена. Нормално беше температурата да падне до минус двадесет градуса по Целзий и река Хан да замръзне. Къщата, където живеех, беше на билото и в нея нямаше течаща вода. Вадехме вода от кладенец - толкова дълбок, че беше необходимо десет лакътя въже, за да може кофата да достигне до водата. Въжето непрекъснато се късаше, затова направих верига и я прикрепих към кофата. Всеки път, когато изваждах кофата, обаче, ръцете ми залепваха за синджира и ги стоплях само с дъха си.
За да се боря със студа, използвах таланта си за плетене. Направих си пуловер, дебели чорапи, шапка и ръкавици. Шапката беше толкова стилна, че когато я носех, хората в града мислеха, че съм жена.
Не отоплявах стаята си, дори в най-студените зимни дни - най-вече защото нямах пари да го направя. Смятах, че да имам покрив над главата си, докато спя, беше лукс в сравнение с бездомните, принудени да намерят начини, за да се стоплят по улиците. Един ден беше толкова студено, че докато спях, държах една крушка до тялото си под юргана, като грейка. През нощта изгорях на горещата крушка, в резултат на което кожата ми се обели. Дори сега, когато някой спомене Сеул, първото нещо, за което се сещам, е колко студено е било тогава.
Моята храна се състоеше от купичка с ориз и никога повече от едно допълнително ястие, докато средният брой на такива допълнителни ястия в Корея стига до дванадесет. Винаги имах едно хранене и едно ястие. Една гарнитура ми беше достатъчна. Дори и днес, заради навика, който си бях създал, докато живеех сам, не се нуждаех от много странични ястия към моята храна. Предпочитам да има само една гарнитура, но да е приготвена добре. Когато видя храна, приготвена с много гарнитури, тя ми изглежда по-обезпокояваща. Докато ходех на училище в Сеул никога не обядвах. Докато обикалях по хълмовете като дете, бях свикнал да ям само по два пъти на ден. Продължих този начин на живот, докато не станах почти на тридесет.
Времето, което прекарах в Сеул, ми даде добро разбиране за това колко работа е необходима за управление на едно домакинство.
Върнах се в Хуксок Донг през 1980 г. и с изненада установих, че къщата, където някога бях живял, още си беше там. Стаята, където живеех и дворът, където простирах прането, бяха все още там. Беше тъжно да се види, обаче, че кладенецът, където топлех ръцете си с дъха си, докато вадех кофите с вода, го нямаше.
По време на престоя си в Хексок Донг, аз възприех за себе си мотото "Преди да търсиш начин как да овладееш вселената, първо провери дали си способен да овладееш себе си." Това означава, че за да имам сили да спася нацията и света, първо трябва да тренирам собственото си тяло. Тренирах себе си чрез молитва и медитация и чрез програми за спорт и физически упражнения. В резултат на това не се люлеех от глад или от други емоции и желания на физическото тяло. Дори, когато ядях, казвах: "Ориз, искам да се превърнеш в тор за работата, която се готвя да свърша." Научих да се боксирам, да играя футбол, овладях и техники за самозащита. Поради тази причина, въпреки че качих известно тегло спрямо времето, когато бях млад, все още притежавам гъвкавост.
Институтът по търговия и промишленост в Кионгсонг имаше политика студентите да се редуват при почистване на собствените си класни стаи. В моя клас аз реших да почиствам сам класната стая всеки ден. Не го правех като някакъв вид наказание – то беше израз на желание, което се надигаше естествено вътре в мен – да обичам училището повече от всеки друг. В началото другите се опитваха да помогнат, но виждаха, че не исках това и предпочитах да го правя сам. Накрая съучениците ми решиха, "Добре. Прави си го сам." И така, почистването стана моя работа.
Бях необичайно тих ученик. За разлика от моите съученици, аз не се ангажирах в бъбрене и често по цял ден не казвах нито дума. Това може да е било причината, поради която, въпреки че никога не упражнявах физическо насилие, съучениците ми ме третираха с уважение и внимаваха как се държат в мое присъствие. Ако аз отидох до тоалетната и там имаше опашка от ученици, които чакаха реда си, те веднага ме пускаха пръв. Ако някой имаше проблеми, често бивах този, от когото искаха съвет.
Бях много настойчив в задаването на въпроси по време на часа и имаше повече от няколко преподаватели, които биваха обърквани от въпросите ми. Например, когато научавахме нова формула по математика или физика, аз питах: "Кой направи тази формула? Моля, обяснете ни я стъпка по стъпка, за да мога да я разбера точно" и не мирясвах, докато не получех ясни отговори. Бях безмилостен с моите учители, търсех все по-дълбоко. Не можех да приема никакъв принцип в света, ако преди това не го бях разчленил и схванал лично. Искаше ми се да бях този, който пръв е открил такава красива формула. Упоритият характер, който ме караше да плача, когато бях малко момче, се проявяваше и по време на ученето ми. Така както се молех, така се изливах целия в моите проучвания и влагах цялата си искреност и всеотдайност.
Всяка задача, която изпълняваме, изисква искреност и всеотдайност и то не само за ден или два. Тя трябва да бъде непрекъснат процес. Ножът, използван само веднъж и никога повече не подострян, затъпява. Същото важи и за искреността и посвещението. Трябва да продължим усилията си ежедневно с мисълта, че заточваме ножа си ежедневно. Каквато и да е задачата, ако продължаваме усилията в тази посока, ние в крайна сметка ще постигнем мистично състояние. Ако вземете четка и фокусирате своята искреност и преданост в ръката си и си кажете, "сега някой велик художник ще дойде и ще ми помогне" и се концентрирате в ума си, можете да създадете прекрасна картина, която ще вдъхнови света.
Посветих се на това да се науча да говоря по-бързо и по-точно от всеки друг. Влизах в малко преддверие, където никой не можеше да ме чуе и тренирах на глас извивките на езика си. Тренирах да изливам много бързо онова, което исках да кажа. В крайна сметка, бях в състояние да кажа десет думи за времето, за което някой друг можеше да каже само една. Дори сега, въпреки че съм стар, мога да говоря много бързо. Някои казват, че говоря толкова бързо, че им е трудно да ме разбират, сърцето ми бие толкова бързо, че не може да понесе да се говори бавно. Умът ми е изпълнен с неща, които искам да кажа. Как мога да се бавя?
В този смисъл, аз приличам много на дядо ми, който се радваше да говори с хора. Дядо можеше два-три часа да говори на хората в гостната ни и да им обяснява становището си за събитията от деня. Аз съм същия. Когато съм с хора, с които имаме добро сърдечно общуване, аз напълно губя представа за времето и не знам дали идва нощта или изгрява слънцето. Думите в сърцето ми са като неудържим поток. В такива случаи искам просто да говоря. За хората, които слушат, това е трудно и на челата им започват да избиват капки пот. Потта се стича по лицето им, докато продължавам да говоря, а те не се осмеляват да се извинят и да напуснат. Често оставаме по цяла нощ заедно.
 За книгатаОтзиви Предисловие Съдържание |  Идеала на БогГрехопадението Цел на Месията Второто пришествие |
No comments:
Post a Comment