Заповед, на която не може да не се подчиниш



Заповед, на която не може да не се подчиниш

Непосредствено след освобождението, страната ни беше в неописуем хаос. Да осигуряват ежедневните нужди беше трудно даже за хора с пари. В къщи оризът свършваше, затова отидох в Пекчон, провинция Хуанге, една общност северно от Сеул и южно от 38 паралел, за да взема малко ориз, който беше закупен преди това. По пътя, обаче, получих откровение, в което се казваше: „Отиди отвъд 38 паралел. Намери там хора, които почитат Бога и които са в северната част на страната. Веднага пресякох 38 паралел и се запътих към Пхенян. Това беше само месец след раждането на първия ни син. Тревожех се за жена ми. Знаех, че тя се вълнува и ме чака, но не ми остана време да се върна в къщи преди да отида на север. Божиите заповеди са много сериозни и трябва да бъдат следвани безрезервно и без колебание. Взех със себе си само Библията, която бях чел дузина пъти и бях изпълнил с бележки, изписани с малки, като просени зърна, букви

На юг вече отиваха поток бежанци, които се опитваха да избягат от комунистическото управление. В частност това, че комунистическата партия отхвърляше религията, означаваше, че мнозина християни се насочваха на юг в търсене на свобода за вярата. Комунистите дамгосаха религията като опиум за народа и настояваха на това, че никой не може да вярва. Ето къде отивах, следвайки повика на Небесата. Никой не искаше да отиде на такова място, а аз отидох там със собствените си два крака.

Докато броят на бежанците, насочили се на юг, нарастваше, Северна Корея започна да затяга сигурността на своите граници. За мен не беше лесно да прекося тридесет и осмия паралел. През времето, докато вървях 30 мили до границата и до пристигането си в Пхенян, аз нито веднъж не се запитах защо трябваше да мина по такъв труден маршрут.

Пристигнах в Пхенян на 6 юни. Християнството беше пуснало своите корени толкова дълбоко в този град, че той беше познат като „Източният Йерусалим”. По време на окупацията японците се бяха опитвали да подтиснат християнството няколко пъти. Те принуждаваха своите граждани да се покланят в Шинто храмовете и даже ги караха да се кланят в посоката на императорския дворец в Токио, където живееше императора. След като пристигнах в Пхенян, започнах да проповядвам Евангелието в дома на Сеоб Чой Рах, който живееше в квартала Кионгчанг Ри, близо до западния вход на Пхенян.
Започнах да се грижа за децата от квартала. Разказвах им приказки, които илюстрираха стиховете на Библията. Те бяха деца, но аз им говорех с учтивите форми на речта, които обикновено се използват за възрастните и правех всичко възможно, за да се грижа за тях. В същото време се надявах, че някой ще дойде, за да чуе новите послания, които щях да донеса. Имаше дни, когато гледах към вратата по цял ден, с надежда да дойде някой. Скоро хората с искрени сърца започнаха да идват.

Говорех им през нощта и ги учех на новите послания. Нямаше значение кой идва – тригодишно дете или стара жена с превит гръб. Към всички се отнасях с любов и уважение. Покланях се пред тях и им служех така, сякаш бяха дошли от небето. Даже когато гостите бяха възрастни мъже или жени, стоях с тях до късно през нощта.

Никога не си казвах: „Ох, омразно ми е да идват стари хора”.

Всеки човек е ценен, независимо от това дали е мъж, жена, млад или стар – всеки има една и съща огромна стойност.

Хората слушаха един 26 годишен младеж да им говори за Посланието до Римляните и за Откровение. Това, което чуваха, беше различно от онова, което бяха чували другаде, затова постепенно започнаха да се събират жадни за истината хора. Един млад мъж идваше всеки ден, за да ме слуша как говоря, но си тръгваше без дума да каже. Това беше Уон Пил Ким. Той стана първият член на моето духовно семейство. Той беше завършил училище в Пхенян и работеше като учител. Редувахме се да приготвяме ориз за храна и между нас се получи връзка на духовен учител и ученик.

Щом започнех да изнасям лекция върху Библията, не спирах докато хората не започвнеха да се извиняват, че е време да тръгват. Молех се с такава страст, че плувах в пот. Понякога си давах почивка и отивах в съседната стая, където оставах сам, свалях ризата си и я изстисквах от потта. Така ставаше не само през лятото, но и през зимата. Ето колко много енергия изливах при своето преподаване.

За богослужение всеки се обличаше с чисти бели дрехи. Повтаряхме едни и същи химни по дузина пъти и службата ставаше много пламенна. Членовете на паството бяха толкова трогнати и вдъхновени, че се разплаквахме. Хората ни наричаха „Плачещата църква”. В края събралите се свидетелстваха за благодатта, която бяха получили по време на службата. Тогава се чувствахме опиянени от благодат. Имахме чувството, че телата ни се рееха в небето.

Мнозина в нашата църква имаха духовни способности. Някои изпадаха в транс, някои пророкуваха, други говореха на различни езици, някои превеждаха. Случваше се на събранието да влезе някой, който не принадлежи към нашата църква. Друг член на паството отиваше при него със затворени очи и го потупваше по рамото. Тогава този човек започваше внезапно да се моли с изпълнена със сълзи и покаяние молитва. В такива случаи горещият пламък на Светия Дух минаваше през нашето събрание. Когато Светият Дух вършеше своето дело, хората биваха изцелявани от отдавнашни болести напълно, като че ли тези болести не бяха съществували. Започна да се разпространява слух, че част от ориза лекувал стомашни болести. Хората започнаха да казват „Храната в тази църква е целебна” и мнозина чакаха да се нахраня с надеждата да изядат ориза, който евентуално щях да оставя.

Тъй като подобни неща се разчуха, нашето паство нарасна и скоро хората станаха толкова много, че не можехме да затворим вратите. Баба Сунг До Джи и баба Се Хиун Ок дойдоха в църквата, защото всяка от тях беше сънувала сън, в който им беше казано: „Един млад духовен учител е дошъл от Юг и сега прекосява Мансуде, идете и го посрещнете”. Никой не им свидетелствал. Те просто дойдоха на адреса даден в съня им. Когато пристигнаха те с радост видяха, че аз бях човека от техните сънища. Трябваше само да видя лицата им, за да разбера защо бяха дошли. Когато отговорих на техните въпроси, без преди това да ги питам какво искат да знаят, те бяха извън себе си от радост и изненада.

Преподавах Божието слово чрез истории за моите собствени преживявания. Може би поради тази причина хората откриваха, че са в състояние да получат ясни отговори на въпроси, на които преди това никога не бяха получавали такива. След като ме чуваха да проповядвам, някои вярващи от големи църкви в града се прехвърлиха към нашата църква. В един случай петнадесет от членовете на църквата Чансудже, най-известната църква в Пхенян, дойдоха, затова членовете на борда на старейшините на тази църква отправиха сериозен протест срещу нас. Свекърът на г-жа Ин Иу Ким беше добре познат старейшина в Пхенян. Семейният дом беше съседен на църквата, която нейният свекър посещаваше. При все това, вместо да посещава тази църква, тя тайно посещаваше нашата. За да излезе от своя дом без нейните роднини да знаят, тя се качваше на едно голямо глинено гърне и оттам се прехвърляше през оградата. Тя правеше това даже докато беше бременна и оградата, която изкачваше беше два-три пъти колкото височината на човек. Нужна бе смелост, за да се направи това. Свекърът й я наказваше строго, щом я хванеше. Аз знаех, когато ставаше това – в дните, когато то се случваше, усещах силна болка в сърдечната област – тогава изпращах някого в дома на г-жа Ким. Докато стояха извън дома й, те чуваха как свекърът й я биеше. Той я биеше толкова сериозно, че тя проливаше и сълзи и кръв. По-късно тя казваше, че докато нашите членове са били извън дома й и са се молили за нея, това й облекчавало болката.

- Учителю, как разбра, че ме биеха? - ме питаше след това тя. „Когато нашите членове са на вратата, болката ми си отива, а свекърът ми установява, че му е необходима повече енергия, за да ме бие. Защо става така?”

Нейните сватове я биеха и даже я връзваха за кол, но това не я спираше да посещава църквата ни. Накрая членовете на семейството ù дойдоха в нашата църква и започнаха да бият мен. Разкъсаха дрехите ми, а лицето ми се поду от боя, но аз не им отвърнах. Знаех, че ако отвърна на ударите им, това ще направи ситуацията за г-жа Ким още по-лоша.

Когато нашите служби започнаха да се посещават от повече хора от големите църкви в Пхенян, техните пастори започнаха да ревнуват и да се оплакват от нас на полицията. Комунистическите власти смятаха религията за трън в своята страна и търсеха извинения, за да я подтиснат. Те подскочиха от радост при възможността, която им беше дадена от тези ръководители, и ме арестуваха. На 11 август 1946 ме осъдиха, че съм дошъл от Южна Корея, за да шпионирам и ме затвориха в полицейския участък в Дедонг. Бях несправедливо обвинен, че съм изпратен на север от президента на Южна Корея Сънг-Ман Ри, като част от опита да бъде завладян Севера.

Дори доведоха един руснак да ме разпитва, но не можаха да открият никакво престъпление. След три месеца най-после ме признаха за невинен и ме освободиха, но този път тялото ми беше в ужасно състояние. Бях изгубил толкова много кръв при мъченията, че животът ми беше в огромна опасност. Членовете на моята църква ме прибраха и се грижиха за мен. Рискуваха живота си заради мен без да очакват нищо в замяна.

Щом се възстанових, възобнових своята работа като свещеник. За една година паството ни се беше разраснало значително. Съществуващите църкви не ни оставиха на мира.

Все повече и повече членове на техните паства започваха да посещават нашата църква.
Накрая осемдесет свещеници предприеха действия и написаха писмо до полицията. На 22 февруари 1948 комунистическата власт отново ме арестува. Обвиниха ме, че съм бил шпионин за Сънг-Ман Ри и в нарушаване на обществения ред. Отведоха ме с белезници. Три дни по-късно главата ми беше обръсната и ме вкараха в затворническата килия. Все още си спомням чувството, което изпитвах, докато гледах как косата, която ми беше израствала докато ръководех църквата, падаше на пода. Спомням си и лицето на човека, който ми отряза косата, някой си г-н Ли.

В затвора властите ме биха много и настояваха да си призная престъпленията. Аз, обаче, издържах. Дори когато повръщах кръв и сякаш бях на ръба на смъртта, никога не се оставях да изгубя съзнание. Понякога болката беше толкова голяма, че се свивах. Без да мисля, започвах да се моля „Господи, спаси ме.” В следващия момент, обаче, осъзнавах какво правя и започвах да се моля с вяра „Господи, не се безпокой за мен. Сан Мьонг Мун все още не е умрял. Няма да се оставя да умра по толкова мизерен начин”. Така беше. Все още не беше настъпило времето за умирането ми. Пред мен имаше планина от задачи, които трябваше да свърша. Имах мисия. Не бях толкова слаб, че да бъда принуден да се покорявам поради нещо толкова тривиално като мъченията.

Всеки път, когато припадах от мъченията, аз издържах като си казвах, „Бият ме заради корейския народ. Проливам сълзи, за да облегча мъките на нашия народ. Когато мъченията бяха толкова големи, че бях на път да изгубя съзнание, неизменно чувах Божия глас. В моментите, когато животът ми сякаш беше на път да свърши, Бог ми се явяваше. Тялото ми все още носи няколко белега, които получих тогава. Изгубената плът и кръв от моето тяло беше възстановена, но болката от това преживяване остава с мен чрез тези белези. Често съм гледал белезите и съм си казвал: „Щом носиш тези белези, трябва да успееш”.

Трябваше да бъда съден на 3 април, четиридесетият ден от моето затваряне. Поради четиридневно забавяне, обаче, процесът се състоя на 7 април. Много от най-известните свещеници в Северна Корея дойдоха в съдебната зала и ме обвиниха във всички престъпления. Комунистическата партия също ме презираше, като казваше, че религията е опиум за народа. Членовете на нашето паство стояха от едната страна и плачеха. Плачеха така, сякаш техен съпруг или тяхно дете са си отишли. Аз обаче не плачех. Имаше членове, които плачеха за мен с такава скръб, че се гърчеха от мъка, така че аз не се чувствах самотен, докато вървях по пътя, определен от Небесата. Не бях изправен пред нещастие, затова чувствах, че не трябва да плача. Когато напуснах съдебната зала след осъждането ми аз вдигнах окованите си ръце и ги разтърсих като знак за нашите членове. Белезниците издадоха звук като камбани. В този ден бях отведен в затвора в Пхенян.

Не се страхувах от живота в затвора. Не ми беше за пръв път. Освен това, между затворниците във всяка килия имаше йерархия и аз бях доста добър в това да се сприятелявам със затворника, който беше начело на йерархията. Трябваше само да разменя няколко думи с някой главен затворник и той бързо ставаше мой приятел. Когато сърцето ти е изпълнено с любов, можеш да отвориш сърцето на всекиго.

След като бях в килията, седнал в най-далечния ъгъл за няколко дни, главният затворник ме сложи на по-висока позиция. Исках да седя в един малък ъгъл близо до тоалетната, но той настоя да се придвижа на по-високо място. Колкото и да отказвах, той настоя.

След като се сприятелих с главния затворник, огледах внимателно всеки в килията. Лицето на човека казва всичко за него.

„О, лицето ти е такова, значи ти трябва да си такъв”. „Лицето ти е онакова, значи трябва да имаш еди какви си черти”.

Затворниците бяха изненадани да открият колко много можех да им кажа за самите тях, разглеждайки чертите на лицата им. На тях не им харесваше това, че някой, когото виждаха за пръв път, можеше да каже толкова много, но трябваше да признаят, че ги описвах съвсем точно.

Аз бях в състояние да отворя сърцето си и да споделям с всеки, така че и в затвора имах приятели. Станах приятел и с един убиец. Моят престой в затвора беше несправедлив, но това беше значим период на обучение за мен. Всяко изпитание в този свят има важно значение.

В затвора даже въшките са ти приятели. Там беше изключително студено и те се строяваха в редица по шевовете на нашите затворнически дрехи. Когато ги събирахме на едно място, те се доближаваха една до друга като кръгла малка топка. Правехме ги на топче, наподобяващо конските изпражнения, а те се стараеха на всяка цена да останат заедно. Събираха глави и се виждаха само задните им части. Много се забавлявахме докато ги гледахме.

Никой не харесва въшки или бълхи. В затвора, обаче, даже въшките и бълхите се превръщат във важни теми за разговор. Щом видиш дървеница или бълха, в главата ти нещо просветва и е важно да не го оставиш да отмине незабелязано. Никога не знаеш с какви средства ни говори Бог, затова трябва да си внимателен даже към неща като въшките или бълхите.


За книгата
Отзиви
Предисловие
Съдържание
Идеала на Бог
Грехопадението
Цел на Месията
Второто пришествие

No comments:

Post a Comment

За книгата:

Книга-автобиография преподобного Мун Сон Мёна

«Човек на мира. Преподобния д-р Сан Мьон Мун. Автобиография»

Тази книга-автобиография на д-р Мун става бестселър в родината му, Корея. В нея той споделя спомените от изумителните събития в живота му: историята на неговото семейство и детството му, призива от Бог на 15 годишна възраст, ощесточеното преследване и хвърляне в затвора, както и създаването на Обединителната църква и мисионерската му работа.
Предисловие>> 1-ва Глава >>