Оризово зрънце, по-ценно от целия свят
На 20 май, три месеца след като ме бяха вкарали в пхенянския затвор, бях преместен в затвора Хунгнам. Изпитвах възмущение и срам пред небесата. За да не избягам бях вързан за друг затворник. Взеха ни с превозно средство на пътешествие, което продължи 17 часа. Докато гледах през прозореца, в мен се надигаше мощно чувство на мъка. Струваше ми се невероятно, че трябва да пропътувам този ветровит път покрай реките и през долините като затворник.
Затворът Хунгнам беше концентрационен лагер за специални работници, които работеха в завода за азотни торове. През следващите две години и пет месеца аз полагах тежък принудителен труд. Принудителният труд беше практика, която корейците възприеха от Съветския Съюз. Съветското правителство не можеше просто да убива членовете на буржоазията и други хора, които не бяха комунисти, тъй като светът наблюдаваше, а те бяха загрижени за световното мнение. Затова използваха като наказание принудителен труд. Хората, експлоатирани по този начин, бяха принудени да продължат да работят до пълно изтощение. Севернокорейските комунисти прекопираха съветската система и осъдиха всички затворници на три години принудителен труд. Всъщност, затворниците обикновено умираха от този труд преди присъдата им да изтече.
Нашите дни започваха в 4:30 сутринта. Строяваха ни на плаца и претърсваха телата и дрехите ни за контрабандни предмети. Сваляхме си дрехите и всеки предмет биваше внимателно оглеждан. Всяка от дрехите биваше тръскана докато не остане и прашинка по нея. Този затвор беше на морския бряг и през зимата вятърът бръснеше като нож нашите голи тела.
След проверката ни даваха отвратителна храна. После вървяхме две и половина мили до завода за изкуствени торове. Марширувахме по четирима и трябваше да държим ръката на затворника до нас – не можехме даже да изправим глави. Охраната, въоръжена с пушки и пистолети, ни обграждаше. Всеки, чиято редица започнеше да изостава или който не държеше ръката на затворника до себе си, получаваше солидна порция бой и обвинение в опит за бягство.
През зимата снегът беше по-дълбок от човешки ръст. В студените зимни сутрини, когато марширувахме през сняг толкова дълбок, колкото нас, имах чувството, че ми се вие свят. Замръзналият път бе изключително хлъзгав, а студеният вятър духаше толкова яростно, че косата ни се изправяше. Нямахме енергия дори след като бяхме закусили и коленете ни се подгъваха. Въпреки това, трябваше да стигнем до работната площадка, дори ако това означаваше да влачим изтощените си крака по целия път. Докато си проправях път край пътеката, която ни водеше до ръба на съзнанието, продължавах да си напомням, че принадлежа на Небесата.
В завода имаше могила от една субстанция, която наричахме „амоняк”. Всъщност, това вероятно беше амониев сулфат – вид тор. Той идваше по конвейерна лента и изглеждаше като бял водопад, докато падаше върху купчината под него. Беше доста горещ и от него се издигаха изпарения дори посред зима. След това той бързо се охлаждаше и ставаше твърд като лед. Нашата работа бе с ръкавици да изкопаем тора от купчината и да го сложим в сламени чували. Наричахме тази купчина „торната планина”. Между осемстотин и деветстотин души копаеха на голямо пространство така, сякаш се опитваха да срежат планината на половина.
Бяхме организирани в групи по десет и всяка група трябваше да напълни и натовари 1300 чувала на ден. Всеки от нас имаше да направи по 130 чувала. Ако групата не изпълнеше тази норма, дажбите с храна биваха намалявани наполовина. Всеки работеше така, сякаш живота му зависеше от това да изпълни нормата. За да си помогнем в пренасянето на тора, правехме игли от стоманена жица и ги използвахме, за да зашием с нея чувалите след като ги напълнехме. Слагахме жицата на линия, която минаваше по завода. Жицата се изправяше, след като една от малките вагонетки, използвани за извозване на материал, премине по нея – след това тя можеше да се използва за игла. За да отворим дупки в чувалите, използвахме парчета стъкло, което вземахме от счупен прозорец. Пазачите трябва да са ни съжалявали, като гледаха как техните затворници работят в толкова сурови условия, защото никога не ни спираха да счупим някой прозорец в завода. Веднъж си счупих зъб докато се опитвах да прекъсна една жица. Дори сега си личи, че предният ми зъб е счупен. Това ми остана като спомен от затвора в Хунгнам.
От непосилния труд хората отслабваха. Аз бях изключение. Можех да поддържам своите 159 фунта, което ме правеше обект на завист от страна на затворниците. Винаги имах повече физически сили. В един случай, обаче, получих симптоми на туберкулоза. Имах тези симптоми почти месец. Въпреки това, не пропуснах нито един работен ден. Знаех, че ако отсъствам, останалите работници ще трябва да правят и моята норма. Поради силата ми, хората ме наричаха „човек като стоманен прът”. Можех да изтърпя и най-трудната работа. Затворът и принудителния труд не бяха толкова голям проблем за мен. Независимо колко силен беше боят или колко ужасно беше обкръжението, човек може да издържи, ако има определена цел в сърцето си.
Затворниците бяха изложени и на въздействието на сярната киселина, която се използваше в производството на амониев сулфат. Когато работех в завода за стомана в Кавазаки, бях свидетел на няколко случая, в които човекът, който чистеше цистерните, в които се съхраняваше сярната киселина, умря от отравяне с изпаренията. Ситуацията в Хунгнам бе далеч по-лоша. Излагането на въздействие на сярната киселина беше толкова вредно, че можеше да причини опадане на косата и рани по кожата, които изпускаха течност. Повечето хора работещи в завода, започваха да повръщат кръв и след шест месеца умираха. На четири от пръстите си носехме гумени предпазители за защита, но киселината бързо ги разяждаше. Изпаренията от киселината разяждаха и преминаваха през дрехите ни, правейки ги безполезни, а кожата ни се разраняваше и кървеше. В някои случаи чак костите се виждаха. Трябваше да продължаваме да работим без почивка даже, ако кървяхме и от раните ни течеше гной.
Нашите дажби се състояха от по-малко ориз, отколкото беше необходим за напълване на две малки купички. Нямаше допълнителни блюда, но ни даваха супа от репички и солена вода. Супата бе толкова солена, че гърлата ни се възпаляваха, а оризът бе толкова твърд, че не можехме да го ядем без да го прекараме през супата. Никой не оставяше и капка супа. Когато получаваха своята паничка с ориз, затворниците слагаха цялото количество ориз в устата си наведнъж. След като изяждаха своя ориз, те се оглеждаха изпъвайки врат, за да наблюдават как някой друг се храни. Понякога някой слагаше своята лъжица в нечия чиния и възникваше бой.
Веднъж един свещеник, който беше с мен в Хунгнам, ми каза: „Дай ми още едно зрънце ориз и когато излезем от тук, ще ти дам две крави.” Хората бяха толкова отчаяни, че ако някой умираше по време на ядене, останалите изваждаха храната от устата му и я изяждаха.
Болката от глада може да се познава само от онези, които са я преживели. Когато затворника е гладен, едно зърно ориз става много ценно. Дори сега се чувствам напрегнат, когато си мисля за Хунгнам. Трудно е да се повярва, че едно зърно ориз може да представлява такъв стимул за тялото, но когато си гладен, се появява такъв копнеж за храна, че чак ти идва да се разревеш. Когато човекът е с пълен стомах, светът изглежда голям, но за гладния човек зрънцето ориз е по-голямо от Земята. Зрънцето ориз става огромна ценност за този, който е гладен.
Още от моя първи ден в затвора аз си създадох навика да давам половината от порцията си ориз на другите затворници, а за себе си да оставям само другата половина. Тренирах се така в течение на три седмици, след което изяждах цялата порция. Това ме караше да мисля, че ям достатъчно за двама и така по-лесно изтърпявах глада.
Затворническият живот беше толкова ужасен, че който не го е преживял дори не може да си го представи. Половината от затворниците умираха за една година, затова всеки ден виждахме да изнасят през задните врати мъртви тела в дървен ковчег. Работехме толкова усилено, а единствената ни надежда да излезем беше да напуснем това място като мъртво тяло в дървен ковчег. Даже за безмилостния и жесток режим това, което ни причиняваха, минаваше всякакви граници на човечността. Всички тези торби с тор, напоени със сълзите и мъката на затворниците, бяха натоварвани на кораби и отнасяни в Русия.
 За книгатаОтзиви Предисловие Съдържание |  Идеала на БогГрехопадението Цел на Месията Второто пришествие |
No comments:
Post a Comment