"Моля те, не умирай"

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

"Моля те, не умирай"

Аз продължих да се отдавам на молитвата и интуитивно почувствах, че е дошло време да се оженя. Тъй като бях решил да следвам Божия път, всичко в живота ми трябваше да се прави в съответствие с Божията воля. След като разберях нещо в молитва, нямах друг избор, освен да го следвам. Затова отидох при една от моите лели, която имаше голям опит в организирането на бракове, и я помолих да ми избере подходяща жена. Така се запознах със Сеон Гил Чой, дъщеря на видното християнско семейство в Юнг-джу.

Тя беше високопоставена жена от почтено семейството. Беше посещавала само начално училище, но със силен характер и силна вяра в Хростос. Нейният характер бил толкова силен, а християнската й вяра толкова дълбока, че тя била в затвора на шестнадесет годишна възраст за отказ да се съобрази с японските колониални изисквания всички корейци да се покланят в храмовете Шинто. Казаха ми, че аз съм двадесет и четвъртият човек, подлаган на преценка като кандидат за неин годеник - изглежда тя много щателно подбираше за кого ще се ожени. След като се върнах в Сеул, обаче, аз напълно забравих, че изобщо съм я срещал.

Моят план беше след завършване на образованието си в Япония да отида до Хайлар, Китай, град на границата между Китай, Русия и Монголия.

Училището ми в Токио беше уредило работа в Манджурия Илектрик Кампъни и планирах да работя в Хайлар около три години, докато уча руски, китайски и монголски. Точно както по-рано бях търсел училище, в което да науча японски, за да победя японците, исках да отида в този граничен град и да науча някои чужди езици като начин да се подготвя за бъдещето.
Ставаше все по-ясно обаче, че Япония ще претърпи поражение във войната. Реших, че би било по-добре за мен да не ходя в Манджурия. Затова се спрях в един клон на Манджурия Илектрик Кампъни в Андунг (днешния Дандонг) и представих документите, необходими, за да отменя уредената ми работа. След това тръгнах за родния си град. Когато пристигнах, разбрах, че леля, която бях помолил да ми уреди брак, е много притеснена. Очевидно жената, с която се бях срещал, отказваше да приеме друг, освен мен като свой партньор и причиняваше големи беди за семейството си. Леля ми ме хвана за ръката и ме поведе към семейното жилище на Чой.

Обясних ясно на Сеон Гил Чой за начина на живот, който смятах да водя.

- Дори, ако се оженим сега, трябва да си готова да живееш без мен
поне седем години - казах й аз.

- Защо? - отговори тя.

Казах й: "Имам една задача, която е по-важна от семейния живот.
Всъщност, причината ми за женитба е свързана с Божието провидение. Бракът ни трябва да се развие отвъд семейството и да достигне до точка, където можем да обичаме нацията и цялото човечество. Сега, след като вече знаеш за това мое намерение, наистина ли искаш да се омъжиш за мен?"

Тя отговори с твърд глас: „Това няма значение за мен. След като се запознах с теб, сънувах поляна с цветя на лунна светлина. Сигурна съм, че ти си моят съпруг, изпратен от Небето. Мога да понеса всяка трудност.”

Аз бях все още неспокоен и настоях още няколко пъти. Всеки път тя
искаше да ме успокои и казваше: "Ще направя всичко, каквото трябва, за да се оженя за теб. Не се тревожи за нищо. "

Моят бъдещ тъст почина седмица преди датата за сватбата, която бяхме определили, така че сватбата беше отложена. Най-накрая, на 4 май 1944 година, успяхме да проведем сватбената церемония. Обикновено месец май е време на красиви пролетни дни, но в нашия сватбен ден валеше силно. Преподобният Хо Бин Ли от Църквата на Иисус извърши богослужението. След освобождението на Корея от Япония, преподобният Ли отиде в Южна Корея и организира там икуменическа семинария, наречена Семинария Юнг-Анг. Жена ми и аз започнахме живота си като женени в стаята ми в общежитието в Хеуксок Донг. Аз наистина я обичах и се грижех толкова добре за нея, че господарката на общежитието казваше: "О, сигурно наистина я обичаш, защото я гледаш като писано яйце. "

Получих работа в клона Кионгсонг на Кашима Гуми Кънстракшън в Йонгсан, а за да подпомогна нашето семейство, се занимавах и с църковни дела. Но в един октомврийски ден японската полиция внезапно нахлу в нашия дом.

- Познаваш ли еди-кой си от Университета Уаседа? - попитаха те.
Без дори да ми дадат възможност да отговоря, те ме извлякоха от
къщата и ме заведоха в полицейския участък на провинция Кионгги. Бях задържан, защото един от моите приятели бил арестуван за това, че е комунист и споменал името ми при разпитите, на които бил подложен.

Веднъж влязъл в полицейския участък, веднага бях подложен на мъчения.

"Ти си член на Комунистическата партия, нали? Не работеше ли с този негодник, докато учеше в Япония? Дори не се опитвай да го отречеш. Трябва само да се обадим на полицията в Токио и те ще ни кажат всичко. Можеш да ни дадеш списък на членове на партията или да умреш като куче."

Биха ме с маса и счупиха и четирите й крака в тялото ми, но аз отказах да им дам имената на хората, които бяха работили с мен в Япония.

Тогава японската полиция отиде до мястото, където живеех с жена ми,
обърнаха къщата с главата надолу и откриха дневниците ми. Донесоха ми тези дневници и ги прегледаха страница по страница, настоявайки да им разкажа за имената, които бяха записани там. Отричах всичко, макар да знаех, че може да ме убият за моето мълчание. Полицаите ме ритаха с всичка сила и без никаква милост с военни ботуши с шипове, докато тялото ми се отпусна като че ли бях мъртъв. След това ме увесиха за тавана и ме люлееха напред назад. Като месо, висящо в месарски магазин, се въртях насам натам, докато те ме биеха с пръчка. Скоро устата ми се напълни с кръв, която започна да капе по циментовия под. Всеки път, когато загубвах съзнание, ме заливаха с кофа вода. Щом дойдех в съзнание, изтезанията започваха отново. Запушваха носа ми и с чайник наливаха вода в устата ми, принуждавайки ме да я поглъщам. Когато стомахът ми се напълваше с вода, ме слагаха по лице на пода, като жаба, и започваха да ме ритат по корема с военните си ботуши. Водата се връщаше в хранопровода и повръщах, докато всичко почерняваше. В дните, когато ме измъчваха така, имах чувството, че хранопровода ми се е запалил. Болката беше толкова голяма, че не можех да погълна и една лъжица супа. Нямах никаква енергия и просто лежах с лице към пода, напълно неспособен да се движа.

Войната беше към своя край и японската полиция беше отчаяна. Измъчваха ме по начини, които думите не могат да опишат. Аз, обаче, издържах и не им дадох имената на моите приятели. Не им давах каквото искаха. Накрая, когато се умориха да ме измъчват, японската полиция изпрати за майка ми. Когато тя пристигна, краката ми бяха толкова подути, че не можех да стоя прав самостоятелно. Двама полицаи трябваше да поставят ръцете ми над раменете си и да ми помогнат да отида до стаята за свиждане. Майка ми имаше сълзи в очите си дори преди да ме погледне.

- Изтърпи още малко - каза тя. - Мама някак си ще ти намери адвокат. Моля те да издържиш и да не умреш преди това.

Майка ми видя как лицето ми беше покрито с кръв и ме помоли.
- Няма значение колко добро се опитваш да направиш - каза тя. - По-важно е да останеш жив. Без значение какво се случва, не умирай.

Беше ми жал за нея. Искаше ми се да извикам: "Мамо," да я прегърна и да плача на глас с нея. Не можех да направя това, обаче, защото знаех много добре защо японската полицията я беше довела. Моята майка продължаваше да ме моли да не умра, но всичко, което можех да направя в замяна, беше да мигна с подутите си и пълни с кръв очи.

Докато ме държаха в полицейския участък в провинция Куоунгги, г-жа Ги Бонг Ли, ръководителката на общежитието, непрекъснато ми носеше храна и дрехи. Тя плачеше всеки път, когато ме посещаваше. Аз я утешавах, казвайки й: "Потърпи още малко. Тази ера е към края си. Япония ще бъде победена скоро. Не е нужно да плачеш." Това не бяха празни приказки. Бог ми беше дал тази вяра. Веднага след като полицията ме пусна през февруари на следващата година, взех всичките си дневници, които бяха в пансиона на брега на река Хан. Там ги изгорих, за да не създават допълнителни проблеми на моите приятели. Ако не бях направил това, дневниците ми можеха да бъдат използвани, за да навредят на другите. Тялото ми не се възстанови лесно от мъченията. Имах кръв в изпражненията. Г-жа Ли, ръководителката на общежитието и нейната сестра, ми помогнаха да възстановя здравето си с искреност и всеотдайност.

Накрая, на 15 август 1945 година, Корея беше освободена от японско владичество. Именно този ден чакаха корейците. Това беше ден на изключителни вълнения. Викове „Мансей!” и хора, развяващи знамена, бяха изпълнили целия полуостров. Аз, обаче, не можех да се присъединя към празнуващите. Сърцето ми беше изключително сериозно, защото можех да предвидя ужасното бедствие, което ще връхлети корейския полуостров. Отидох сам в малката стаичка и се потопих в молитви. Скоро след това страховете ми се оправдаха. Макар и освободени от японско владичество, страната беше разделена на две по 38-ия паралел. На север дойде на власт комунистическия режим, който отричаше съществуването на Бог.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие