Сприятеляване с работници чрез споделяне на техните страдания
Точно както бях направил в Сеул, аз си поставих за цел да отида навсякъде в Токио. Когато приятелите ми ходеха на места като Нико, за да погледат красива природа, аз предпочитах да остана и да се разходя из кварталите на Токио. Открих, че това беше град, който външно изглеждаше фантастично, но всъщност беше пълен с бедни хора. Отново давах всички пари, които получавах от дома си, на бедните.
Тогава всички в Япония също гладуваха. Сред корейските студенти имаше мнозина, които бяха финансово затруднени. Когато си получавах дела от купони за храна всеки месец, аз ги давах на онези, които не можеха да си ги позволят и им казвах: "Яжте. Яжте каквото искате." Не се тревожех за печелене на пари. Можех да отида навсякъде и да работя като надничар и там да ме хранят. Удоволствие ми доставяше да печеля пари и да използвам тези средства, за да плащам за обучението на студенти, които нямаха пари. Да подпомагам другите и да им давам храна, ме изпълваше с енергия.
След като раздадях всички пари, които имах, работех като куриер, като използвах каруца, задвижвана с велосипед. Ходех до всички краища на Токио с тази количка. Веднъж, на Гинза, с нейните ослепителни светлини, носех на количката телефонен стълб и количката се преобърна в средата на кръстовището. Всички се разбягаха, за да си спасят живота. Поради тези преживявания познавам Токио като дланта на ръката си.
Бях работник сред работниците и техен приятел. Също като работниците, които миришеха на пот, аз отивах на обектите и работех, докато тялото ми плувнеше в пот. Те бяха мои братя и аз нямах нищо против ужасната миризма. Споделях с тях общи юргани, които бяха толкова мръсни, че черните въшки кръстосваха по тях в редица. Не се колебаех да стисна ръцете, които бяха спечени от мръсотия. Тяхната пот, смесена с мръсотия, беше изпълнена с неустоимата топлината на сърцето. Именно топлите им сърца аз намирах за толкова привлекателни.
Работех предимно като общ работник в стоманодобивен завод и корабостроителницата в Кавазаки. В корабостроителницата имаше баржи, използвани за извозване на въглища. Ние формирахме екипи от по три работника и работехме до един часа, за да напълним една баржа със 120 тона въглища. Ние, корейците, можехме да направим за една нощ онова, което на японците отнемаше три дни, за да се изпълни.
На някои обекти имаше хора, които направо изсмукваха кръвта и потта на работниците. Често това бяха технически ръководители, които управляваха пряко работниците. Те вземаха 30% от парите, заработени от работниците, които ръководеха. Но работниците бяха безсилни да направят нещо за това. Бригадирите използваха слабите, но се докарваха на онези, които бяха силни. Толкова бях ядосан на един майстор, че накрая отидох при него с двама приятели и поисках той да заплати на своите работници пълния размер на заплатата им.
- Ако накарате някой да работи, плащайте му точно това, което му се полага - му казах аз.
Той обаче отказа, затова отидох при него и на втория, та дори и на третия ден. Бяхме решени да поддържаме натиска, докато той отстъпи. Най-накрая го ритнах и той падна на земята. Аз обикновено съм пасивен, но като се ядосам, упоритият ми характер от периода на по-младите ми години се завръща.
Стоманодобивният завод в Кавазаки имаше цистерни, използвани за съхранение на сярна киселина. Работниците ги чистеха, като влизаха в тях и изливаха суровината. Изпаренията от сярната киселина са изключително токсични и съответният човек не може да остане вътре в продължение на повече от петнадесет минути. Дори и в такива плачевни условия на труд, работниците рискуваха живота си, за да имат храна за ядене. Ето колко ценна беше храната тогава.
Непрекъснато бях гладен. Внимавах, обаче, никога да не се храня само заради себе си. Чувствах, че трябва да има конкретна причина, за да ям определено ядене. Така преди всяко хранене си задавах въпроси за причините за глада си: "Наистина ли работих усилено? За себе си ли работих, или в интерес на обществото? "Изправях се пред купа с ориз и казвах,"Ще те изям, за да мога да се справя със задачи, които са по-славни и повече в полза на общественото благо от това, което направих вчера." В отговор оризът ми се усмихваше с одобрение. В тези случаи времето, прекарано в хранене, беше мистично и радостно. Когато не се чувствах квалифициран да говоря така, аз пропусках храненето без значение колко гладен бях. В резултат на това не бяха много дните, в които се хранех по два пъти дневно.
Аз не ограничавах себе си до две хранения на ден поради недостатъчен апетит. Всъщност, след като започнех да ям, нямаше ограничение за количеството, което мога да изконсумирам. Веднъж изядох единадесет големи купи спагети на едно сядане. Друг път изядох седем купи с ястие, което се състои от пиле и пържени яйца върху ориз. Въпреки този апетит аз продължавах да не обядвам и да се ограничавам до две хранения на ден, докато прехвърлих тридесет години.
Усещането за глад е вид носталгия. Познавам много добре носталгията на глада, но вярвах, че най-малкото, което можех да направя за света, беше да
жертвам едно хранене на ден. Освен това никога не си позволявах да нося нови дрехи. Колкото и студено да ставаше, не си отоплявах стаята. Когато беше твърде студено, използвах вестник, за да се завия и той топлеше като юрган, изработен от коприна. Аз съм много наясно със стойността на един лист вестник.
Понякога просто отивах да живея известно време в района на Шинагава,
където живееха бедни хора. Спях с тях, като се завивах с дрипи. В топлите слънчеви дни чистех въшките от косите им и ядях ориз с тях. По улиците на Шинагава имаше много проститутки. Те ми разказваха за себе си и аз им ставах най-добър приятел без изобщо да пия и капка алкохол. Някои хора твърдят, че трябва да пийнат, за да говорят откровено за това, което е в ума им, но това е само извинение. Когато тези жени осъзнаваха, че съм искрен в съчувствието си към тях без никакъв алкохол, те отваряха сърцата си към мен и ми разказваха за своите проблеми.
Работил съм много различни неща по време на обучението си в Япония. Бях портиер в офис сграда. Писах писма за неграмотни хора. Работех на различни обекти и бях майстор. Бях и оракул. Когато имах спешна нужда от пари, пишех калиграфски надписи и ги продавах. Никога не изоставах в ученето си, обаче. Вярвах, че всички тези неща са част от моя тренировъчен процес. Занимавах се с всякаква работа и срещах различни хора. В хода на процеса научих много за хората. Тъй като имах този опит, сега мога да погледна някого и да имам добра представа за това как този човек си изкарва хляба и дали е добър човек. Не трябва да претеглям различни мисли в главата си, защото тялото ми първо ще ми каже.
Аз все още вярвам, че за да изгради добър характер, човек трябва да
преживее много трудности, преди да стане на тридесет. Хората трябва да се до дъното на отчаянието и на човешкото съществуване и да преживеят какво представлява това. Хората трябва да открият нови възможности насред ада. Единствено при изкачване от дълбините на отчаянието ние можем да се преродим като хора, способни да бъдат пионери на новото бъдеще.
Ние не трябва да гледаме само в една посока. Ние трябва да гледаме и към тези, които са в по-висока позиция и към тези, които са в по-ниска. Трябва да гледаме на изток, запад, север и юг. Да живееш успешен живот зависи от начина, по който виждаш с очите на ума си. За да виждаме добре и с очите на ума си, ние трябва да имаме много различни преживявания и да ги помним. Дори в най-трудните ситуации трябва да запазим самообладание, за да демонстрираме топлина към другите, за да бъдем самостоятелни и да се адаптираме добре към всякакви обстоятелства.
Лице с добър характер трябва да е свикнало да се издига високо, а след това бързо да слиза до ниска позиция. Повечето хора се страхуват да не паднат от високия пост, затова правят всичко възможно, за да го запазят. Въпреки това, вода, която не тече, застоява. Който се издига на висок пост, трябва да бъде в състояние да се върне надолу и да изчака времето, когато да се издигне отново. Когато тази възможност дойде, той може да се издигне до още по-висока позиция, отколкото преди. Това е типът човек, който може да придобие величието, на което се възхищават много хора и който е велик лидер. Това са преживяванията, които човек трябва да има, преди да навърши тридесет години.
Днес аз казвам на младите хора да опитат всичко, което могат в света. Те трябва пряко или косвено да опитат всичко в света. Едва тогава могат да формират собствената си идентичност. Самоидентичността на човека е неговият субективен характер. След като човек има вярата да каже: "Мога да обиколя цялата страна и никога няма да попадна на човек, който да ме надвие", значи е готов да се заеме с всяка задача и да има увереността да я изпълни успешно. Когато човек живее живота си по този начин, той ще бъде успешен. Успехът е гарантиран. Това е заключението, до което стигнах, докато живеех като просяк в Токио.
Споделях храна и спях заедно с работници в Токио, споделях мъката и глада с просяци, опознах трудния живот и защитих докторска степен по философия на страданието. Едва тогава бях в състояние да разбера Божията воля и Неговата работа за спасение на човечеството. Важно е да станеш цар на страданието преди да навършиш тридесет години. Начинът да спечелиш слава за Небесното Царство е да станеш цар на страданието и да спечелиш своята докторска степен в тази философия.
 За книгатаОтзиви Предисловие Съдържание |  Идеала на БогГрехопадението Цел на Месията Второто пришествие |
No comments:
Post a Comment