Най-важното нещо е искреното сърце
Появих се отново в света три месеца, след като ме бяха признали за невинен. Повече от всякога си давах сметка, че имам огромен дълг към Бог. За да изплатя този дълг, търсех място, където нашата църква да започне от начало. Аз, обаче, не се молех, казвайки „Боже, построй ни църква”. Никога не се оплаквах и не се чувствах засрамен от малката сграда на църквата, която използвахме дотогава. Бях благодарен, че има къде да се моля. Никога не съм искал голямо и удобно място.
При все това, имахме нужда от място, където нашите членове да могат да се събират и където да се извършват служби, затова изтеглихме заем от два милиона вона и закупихме зле ремонтирана къща на хълма Чонгпа Донг. Тя беше една от множеството къщи, категоризирани тогава като „вражеска собственост”, което означаваше, че беше свободна след изоставянето ù от японците, които напуснаха Корея, когато нашата стана беше освободена. Това бе малка къща само от 65 квадратни метра, в края на дълга и тясна алея. За да се стигне до къщата се минаваше през дълъг и тъмен тунел. Всички колони и стени бяха покрити с мръсотия, което ни караше да се чудим какво беше ставало тук преди нас. Работихме с младежите от нашата църква четири дни с разтвор от натриев хидроокис, за да измием всичката мръсотия.
След нашето преместване в църквата в Чонгпа Донг ми беше трудно да заспя. Седях на пода в главната спалня, сгънат в молитвена поза до три-четири часа сутринта. Дремвах до пет часа, а след това ставах и се заемах с църковните дейности. Така живях седем години. Макар че спях по 1-2 часа дневно, през деня не ми се спеше. Очите ми светеха като утринна звезда. Никога не се чувствах уморен.
Умът ми беше толкова изпълнен с нещата, които имах да правя, че дори не ми се искаше да губя време в ядене. Вместо да слагам масата за храна, ядях на пода, наведен над храната. „Излей своята всеотдайност! Излей я дори да ти се спи! Изливай я до пълно изтощение!” Продължавах да си повтарям тези фрази на ум. Молех се в разкара непрекъснати нападки и фалшиви обвинения с мисълта, че засаждам семена, от които някой ден ще жъна обилна реколта. Ако жътвата не можеше да бъде ожъната в Корея, бях уверен, че ще бъде ожъната в друга част на света.
Година след освобождаването ми от затвора, нашата църква имаше четиристотин членове. Докато се молех, изреждах имената им едно по едно. Лицата им минаваха през ума ми дори преди да изрека имената им. Някои плачеха, други се смееха. Можех да кажа какво прави всеки от тях, включително дали страдаше от някакви болести.
Понякога, докато споменавах имената им в молитва, усещах, че даден член ще дойде в този ден в църквата. Той неизменно идваше. Когато отивах при някой, който ми се беше сторил болен и го питах „Болен ли си?”, той потвърждаваше. Членовете на църквата ни се чудеха откъде знам, че са болни, без да са ми казвали. Всеки път, когато ме питаха „Как правиш това?”, аз им отговарях само с усмивка.
Ето какво се случи докато се приготвяхме за церемония по една венчавка. Преди церемонията винаги питах булката и младоженецът дали са запазили своето целомъдрие. Когато зададох този въпрос на един от тях, той потвърди с ясен глас.Попитах го отново и той отново потвърди. Попитах го за трети път и той даде същия отговор. Тогава му казах: - Ти си отслужил военната си служба в провинция Хуачон Кангвон, нали?
Този път той отговори „Да” изпълнен със страх.
- Получил си отпуск и докато си идвал към Сеул си спрял в една страноприемница, нали? И същата нощ си бил с жена облечена в червена пола. Знам точно какво си направил. Защо ме лъжеш?”
Ядосах се на човека и го изгоних от мястото за церемонията. Ако човек държи очите на сърцето си отворени, той може да види дори това което е скрито.
Някои бяха привлечени в нашата църква поради подобни свръхестествени явления, отколкото поради самите проповеди. Множество хора мислят, че най-важни са духовните сили. Явленията, които често наричат чудеса, обаче, объркват хората в обществото, като цяло. Вярата, основана на необяснени или чудодейни случки, не е здрава вяра. Всеки грях трябва да бъде поправен чрез изкупление. Това не може да се направи като се разчита на духовните сили. Когато нашата църква стана по-зряла, спрях да говоря на членовете за нещата, които виждах с очите на сърцето си.
Броят на членовете продължи да нараства. Дали бях изправен пред дузина членове или пред хиляди, аз се държах по един и същи начин – сякаш там имаше само един от тях. Слушах онова, което човекът искаше да ми каже за своето лично положение. Независимо дали този човек беше стара жена или млад мъж, аз го слушах всеотдайно, като да беше единственият човек, с когото трябва да се занимавам. Всеки от членовете казваше: „Никой в Корея не слуша какво имам да кажа така, както преподобния Мун”. Някоя баба можеше да започне да ми разказва как се е омъжила и след това да ми каже какви са болестите на съпруга й.
Доставя ми удоволствие хората да ми разказват за себе си. Когато те се разкриват пред мен и говорят за себе си, даже не усещам как минава времето. Слушам ги по десет, дори по двадесет часа. Хората, които искат да говорят, обикновено имат някаква неотложна нужда. Търсят решение на своите проблеми. Аз чувствам, че имат нужда да ги изслушам напълно всеотдайно. Ето защо изпитвам необходимостта да ги изслушам. Това е за мен начинът, по който да ги обичам и да изплатя дълга, който дължа за своя живот. Много е важно да цениш живота. Аз слушах искрено какво имаха да кажат другите – по същия начин самият аз споделях с тях от сърце и разпалено и се молех за тях облян в сълзи.
Колко често се молех облян в сълзи през нощта! Кръв и пот капеха по дъските на пода, където се молех.
По-късно, докато бях в САЩ, получих известие, че членовете на църквата планират да преустроят сградата в Чонгпа Донг. Спешно им изпратих телеграма, за да им кажа веднага да спрат. Да, тази църква въплъщава един невъзстановим период от моят живот, но по-важното е, че тя свидетелства директно за историята на нашата църква. Независимо колко прекрасно може да бъде обновена сградата, какво добро може да произлезе от това, ако нашата история бъде заличена? Това, което има значение е не някаква красива външност, а тайният живот на сълзите, който обитава в тази сграда. Той може да не съответства на определен стандарт, но въплъщава традиция и в това лежи неговата ценност. Хората, които не могат да уважават собствената си традиция, са обречени на провал.
Има история, гравирана в колоните на църквата в Чонгпа Донг. Когато погледна дадена колона, тя ми напомня времето, когато съм прегръщал тази колона и съм плакал за нещо. Когато погледна мястото, на което съм плакал, това ме кара да заплача отново. Когато видя касата на вратата, която е леко извита, това ми напомня за миналото. Сега, обаче, старите дъски от пода ги няма. Дъските от пода, над които съм коленичил докато се моля и над които съм пролял толкова много сълзи, ги няма, няма ги и следите от тези сълзи. Това, от което имам нужда, са спомените за тази болка. Няма значение дали външният вид или стил на сградата са стари. Измина много време и сега имаме добре построени църкви. Но аз по-скоро бих отишъл до малката къща на хълма в Чонгпа Донг и бих се молил там. Там се чувствам по-добре.
Изживях целия си живот в молитви и проповеди, но дори сега потръпвам, когато застана срещу група хора. Причината за това е, че да стоя в такова положение и да говоря за обществени въпроси може да означава, че множество животи ще бъдат спасени, или че много животи ще бъдат изгубени. Въпрос от крайна важност за мен е да мога да водя хората, които чуват думите ми, по житейския им път. Това са моменти, когато мога да прекарам ясна линия между живота и смъртта.
Дори сега аз не подготвям своите проповеди предварително. Загрижен съм, че правейки това, мога да позволя на личните си съображения да навлязат в съдържанието. С подобна подготовка аз може да съм в състояние да демонстрирам колко познания съм складирал в главата си, но не и да излея своето крайно сериозно и страстно сърце. Преди да се появя пред публика, винаги предлагам своята всеотдайност, като прекарвам поне десет часа в молитви. Ето защо пускам дълбоки корени. Ако дървото е мощно, дори листата му да са малко поизядени от насекоми, то остава здраво, ако корените му са дълбоки. Моите думи понякога може да са малко тромави, но докато там има едно искрено сърце - всичко ще бъде наред.
В ранните дни на нашата църква носех старо сако от американските военни и боядисани в черно работни дрехи и проповядвах толкова страстно, че плувах в сълзи и пот. Не минаваше нито ден без да плача на глас. Сърцето ми се изпълваше с емоции и сълзите се лееха от очите ми и обливаха лицето ми. Това бяха моменти, когато духът ми сякаш напускаше тялото. Чувствах се така, сякаш ще умра. Дрехите ми бяха плувнали в пот, капки пот се стичаха и от главата ми.
В дните на църквата в Чонгпа Донг всеки минаваше през трудности, но Хьо Уон Ю преживя особени проблеми. Той страдаше от болест в дробовете и за него беше трудно, но при все това той проповядваше учението на нашата църква по осемнадесет часа на ден в течение на три години и осем месеца. Не можехме да си позволим да се храним добре. Ядяхме ечемик вместо ориз и карахме с по две хранения дневно. Единственото ни допълнително блюдо беше суров кимчи, оставен да ферментира само една нощ. Хьо Уон Ю обичаше да яде малки солени скариди. Той слагаше съд с тези малки скариди в единия ъгъл на стаята и понякога изяждаше по няколко. Така преживя тези трудни дни. Сърцето ме болеше, като гледах как Хьо Уон Ю лежи изтощен на пода, гладен и уморен. Исках да му дам солени морски охлюви, но те бяха твърде скъпи за нас в онези дни. Все още ми е болно да мисля за това колко много работеше той, опитвайки се, дори докато беше болен, да записва думите ми, които се лееха като водопад.
Подпомагана от усилената работа и жертвата на членовете, църквата бавно нарастваше. Студентската асоциация Сунгуа беше създадена за студентите от средните и висши училища. Те бяха вдъхновени да вземат обяда, който майките им приготвяха за тях и да го дават така, че нашите мисионери да могат да ядат. По тяхна собствена инициатива, студентите създадоха списък, по който се редуваха да осигуряват обеди по този начин. Мисионерите, които трябваше да ядат обяда на студентите знаеха, че в този ден съответният студент няма да има обяд и ще стои гладен, затова изяждаха обяда просълзени. Начинът, по който студентите даваха израз на своята всеотдайност, беше даже по-изразителен от самия обяд и всички ние удвоявахме своята решителност да изпълняваме Божията воля дори с цената на живота си.
Макар че времената бяха трудни, ние изпратихме мисионери до много части на страната. Въпреки смиреното желание на членовете, злонамерените слухове ги затрудняваха да кажат открито, че са от Обединителната църква. Те ходеха в съседни квартали да чистят улиците и да помагат по домовете на нуждаещите се. Вечерта, нашите мисионери, даваха уроци за ограмотяване и разказваха на хората за Божието слово. Те служеха по този начин в течение на няколко месеца и печелехаа доверие. В резултат на това нашата църква продължаваше да се разраства. Не съм забравил онези членове, които, макар че много искаха да посещават колеж, вместо това предпочетоха да останат с мен и да се посветят на работа за църквата.
 За книгатаОтзиви Предисловие Съдържание |  Идеала на БогГрехопадението Цел на Месията Второто пришествие |
No comments:
Post a Comment