Радостта да даваш храна на другите
Моите очи са много малки. Казвали са ми, че когато съм се родил, майка ми се е чудела: "Бебето ми има ли очи, или не?" И разтваряла клепачите ми с пръстите си. Щом съм мигнел, тя казвала с радост: "О, да. То наистина има очи!" Очите ми били толкова малки, че хората често ги определяли като "малки осански очички", защото майка ми е от село Осан.Не помня, обаче, някой да е казвал, че моите малки очи ме правят по-малко привлекателен. Всъщност, хората, които знаят нещо за физиогномиката, изкуството да разбираш характеристиките и съдбата на човека, чрез изучаване чертите на лицето му, казват, че разположението на малките ми очи показва, че мога да бъда религиозен водач. Мисля, че то е като начина, по който камерата може да се фокусира върху по-далечни обекти, когато отвора на блендата й бъде намален. Един религиозен лидер трябва да може да вижда по-далеч в бъдещето, отколкото другите хора, и може би именно малките очи са показател за такова качество. Носът ми също е доста необичаен. Само с един поглед се вижда, че това е нос на упорит и решителен човек. Трябва да има нещо вярно във физиогномиката, защото, когато погледна назад към живота си, тези черти на лицето ми изглеждат съответстващи на начина, по който съм живял.
Аз съм роден в 2221 Санг-сa Ри (село), област Деок-еон, община Джеонг-джу, провинция Пхенян, като втори син на Кюнг Ю Мун от рода на Нам Пюнг и Кюнг Гиe Ким от рода Йеон Ан Ким. Роден съм на шестия ден от първия месец по лунния календар през 1920 г., годината след началото на движението за независимост през 1919. Казвали са ми, че нашето семейство се е установило в селото на Санг-са Ри още докато дядо ми бил жив. Моят прадядо по бащина линия се грижел за фермата сам, произвеждал хиляди бушела ориз и създал семейно състояние със собствените си ръце. Никога не е пушел или консумирал алкохол, предпочитал да използва парите за храна и да помага на хората в нужда. Когато умирал, последните му думи били: "Ако храниш хората от всички региони на Корея, ще получаваш благословии от всички тези региони." И така, стаята за гости в нашия дом винаги е била пълна с хора. Дори хората от други села знаеха, че ако дойдат в нашия дом, винаги биха могли да разчитат да се нахранят с добра храна. Майка ми приготвяше храната за всички тях, без изобщо да се оплаква.
Моят прадядо беше толкова активен, той никога не искаше да си почине. Ако имаше някакво свободно време, го използваше, за да прави обувки от слама, които след това продаваше на пазара. Когато остаря, понеже беше милостив, той купуваше няколко гъски, пускаше ги сред дивата природа и се молеше с неговите потомци всичко да бъде наред. Той нае учител по китайски йероглифи, който да седи в стаята за гости на дома му и да дава безплатни уроци по грамотност на младите хора от селото. Селяните му дадоха титлата "Сън Ok" (Съкровище на добротата) и сочеха нашия дом като "дома, който ще бъде благословен."
По времето, когато бях роден и растях, голяма част от богатството, което прадядо ми беше натрупал, вече го нямаше и нашето семейство имаше само колкото да преживява. Семейната традиция да храним другите, обаче, все още е жива и ние хранехме другите, дори когато това означаваше да няма достатъчно, за да се нахранят членовете на семейството ни. Първото нещо, на което се научих, след като се научих да ходя, беше как да сервирам храна на другите хора.
По време на японската окупация домовете и земята на много корейци бяха конфискувани. Тъй като бягаха от страната в Манджурия, където се надяваха да изградят нов живот за себе си, те преминаваха край дома ни по главния път, който водеше до Сеон Чеон в провинция Северен Пхенян. Майка ми винаги приготвяше храна за минувачите, които идваха от всички части на Корея. Ако просяк дойдеше в дома ни с молба за храна, а майка ми не реагираше достатъчно бързо, дядо ми вземаше храната си и я занасяше на просяка. Може би именно защото съм роден в такова семейство, аз също прекарах голяма част от живота си в хранене на хората. За мен това да даваш храна на хората е най-ценното нещо. Когато ям и видя някой, който няма какво да яде, сърцето ми така се свива, че не мога да продължа да се храня.
Ще ви разкажа какво се случи, когато бях на единадесет години. Наближаваше последния ден на годината, а всички в селото бяха заети с приготвяне на оризови питки за новогодишния празник. Имаше едно съседско семейство, което беше толкова бедно, че нямаха нищо за ядене. Продължих да виждам лицата им в ума си и това ме направи толкова неспокоен, че се разхождах из къщата, чудейки се какво да направя. Накрая взех една осем килограмова торба с ориз и изтичах навън. Толкова бързах да изнеса торбата с ориз от къщата, че дори не я бях завързал. Вдигнах я на раменете си и я държах здраво, докато тичах през целия около осем километров стръмен, труден път, който водеше до дома на съседите ни. Вълнувах се при мисълта колко добре ще се почувствам , когато дам на тези хора достатъчно храна, за да могат да ядат толкова, колкото искат.
Селската мелница беше до нашата къща. Четирите стени на мелницата бяха добре построени, така че смляният ориз да не може да пропада през пукнатините. Това означаваше, че през зимата тя беше добро място да се скриеш от вятъра и да останеш на топло. Ако някой вземеше малко подпалки от пещта в дома си и запалеше огън в мелницата, там ставаше по-топло, отколкото в отоплена стая. Някои от просяците, които пътуваха из страната, бяха решили да прекарат зимата в тази мелница. Бях очарован от историите, които разказваха за външния свят и прекарвах цялото си свободно време при тях. Моята майка ми носеше храната в мелницата и винаги донасяше достатъчно и за моите приятели просяци. Ние се хранехме от едни и същи съдове и споделяхме едни и същи одеяла през нощта. Така прекарвах зимата. Когато идваше пролетта, те тръгваха за далечни места, а аз нямах търпение отново да дойде зима, за да се върнат в нашия дом. Просто защото телата им са бяха зле облечени, не означаваше, че сърцата им също бяха окъсани. Те имаха дълбока и топла любов, която се усещаше. Давах им храна, а те споделяха любовта си с мен. Дълбокото приятелство и топлота, които ми даваха в замяна, продължават да бъдат източник на сила за мен и до днес.
Докато обикалях света и виждах страдащи от глад деца, винаги си спомнях за това как дядо ми никога не пропускаше възможността да споделя храна с другите. Продължава>>>
No comments:
Post a Comment