„Ти си моят духовен учител”

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

ГЛАВА ТРЕТА

ЧОВЕКЪТ С НАЙ-ПЪЛНИЯ СТОМАХ


„Ти си моят духовен учител”

След като прекосихме река Имджин, пътувахме през Сеул, Уонджу и Киунгджу до Пусан. Накрая, на 27 януари 1951, пристигнахме с бежанците от северa. Сякаш цялата страна беше събрана там. Всяка възможна квартира бе вече заета. Едва намерихме място да седнем. Единствената ни възможност беше да отидем в гората през нощта, за да се стоплим доколкото можем, а след това - да се върнем в града и да потърсим храна.

Косата ми, която по време на живота ми като затворник беше къса, отново бе пораснала. Панталоните ми, зашити отвътре с памук от юрган, се бяха износили. Дрехите ми бяха толкова подгизнали от мазна мръсотия, че проливният дъжд не се просмукваше в плата, а се търкаляше по него.

Почти нищо не беше останало от подметките на обувките ми, макар че горната им част бе все още там. Със същия успех можех да ходя и бос. Аз бях най-низшият от низшите, просяк сред просяци. Нямаше работа и нямахме пари в джобовете си. Единственият начин да се храним, беше да просим.

Дори докато просех храна, аз запазвах своето достойнство. Ако някой отказваше да помогне, му казвах с ясен и убедителен глас: „Слушай. Ако не помогнеш на хора като нас, които са в нужда, ще срещнеш големи трудности в бъдеще.” Когато се замислеха за такива неща, хората даваха. Отнасяхме храната, която събирахме по този начин до равно място, където можехме да седнем всички заедно. Дузини хора като нас ядяха на такива места. Нямахме нищо, трябваше да просим храна, но сред нас винаги съществуваше топло приятелство.

Веднъж по средата на деня, внезапно чух някой да вика: „Виж ти! Колко време мина?”

Обърнах се и видях пред себе си Док Мун Еом – приятел от моето пребиваване в Япония. Той се беше сприятелил с мен, дълбоко трогнат от една патриотична песен, която пеех. Днес той е един от най-известните архитекти в Корея, който проектира културният център Седжонг и хотел Лотте.

- Да вървим, - каза той, след като ме прегърна въпреки окаяното ми облекло. - Хайде да отидем в къщи.

По това време Док Мун Еом се беше оженил и живееше със семейството си в една стая. За да направи място за мен, той окачи едно платно през средата на стаята и по този начин отдели част от нея. От другата страна спеше той с жена си и децата си.

- Е, - каза той - разкажи ми за своя живот напоследък. Винаги съм се чудил къде си и какво правиш. Бяхме близки приятели, но ти винаги си ми бил повече от приятел. Знаеш ли, че винаги много съм те уважавал?

Дотогава не си бях изливал сърцето пред някой от приятелите си. В Япония стигнах до там, че криех факта, че чета Библията. Ако влезеше някой, докато четях, бързо я оставях встрани. Но в дома на Док Мун Еом аз за пръв път споделих моята история.
Говорих цяла нощ. Разказах му за моята среща с Бог, за това как прекосих 38ия паралел, как основах църква и как оцелях в затвора. Нужни бяха три дни, за да се разкаже моята история. Когато свърших, той стана и ми се поклони с церемониален поклон.

- Какво правиш? - попитах го шокиран и изненадан. Сграбчих ръката му и се опитах да го спра, но беше безполезно. Не можах.

- От този момент нататък, ти си моят велик духовен учител, - каза Дук Мун Еом. С този поклон те приветствам като мой учител, затова те моля да го приемеш.”
Оттогава той остана с мен – и като мой приятел и като мой ученик.

Скоро след това си намерих работа на кей 4 в пусанското пристанище. Работех само нощем. Със заплатата си купувах бобова каша на гарата Чо-рианг. Горещата каша се продаваше увита в парцал, за да стои топла. Преди да я изям, винаги я държах около час до тялото си. Така се топлех, защото иначе тялото ми замръзваше в студените дълги нощи.

Намерих подслон в общежитие за работници, разположено в квартала Чо-рианг. Стаята ми беше толкова малка, че не можех да легна даже диагонално без краката ми да допират стената. Но това беше стаята, където подострих един молив и с трепет написах първата чернова на Уоли Уонбон (оригиналният текст на „Принципът”). Парично мизерствах, но за мен това не беше важно. Дори на боклука да живеех, няма нещо, което решената душа да не може да направи. Нужна ни е само воля.

Уон Пил Ким току-що бе навършил двадесет години. Работеше всякаква работа. Работеше в ресторант и носеше в къщи ориз, който не можеше да се сервира на клиентите. Ядяхме го заедно. Тъй като имаше дарбата да рисува, той скоро си намери работа при американските военни като художник.

Понякога той и аз се изкачвахме до Беом-нет-гол в Беом-ил Донг и там построихме къща. Тъй като това място беше близо до гробище, наблизо нямаше нищо, освен една скалиста клисура. Нямахме наша земя, затова изравнихме една част от стръмния склон и построихме там къща. Дори лопата нямахме. Взехме малка лопата от нечия кухня и я върнахме преди собственикът да е разбрал, че тя липсва. Уон Пил Ким и аз къртихме скали, копаехме земята и носехме чакъл. Смесихме кал и слама и направихме кирпичени тухли, след това ги наредихме една върху друга, за да направим стените. Намерихме празни кутии за продоволствия от американската база и ги използвахме за покрив. Сложихме един лист черен найлон за под.

Даже обикновените бараки ги правят по-добре. Нашата беше построена до скален блок, затова в средата на стаята имаше голям камък. Единствените ни притежания бяха малко писалище, поставено зад тази скала и до стената триножника на Уон Пил Ким. Когато навън валеше, в стаята ни бликваше извор. Колко романтично – да чуваш как водата тече под мястото, на което седяхме! Сутринта, след като бяхме спали в тази неотоплена стая с течащ покрив и вода, която все още тече отдолу, ставахме с протекли носове. Но дори при това положение, бяхме щастливи за малкото място, на което можехме да лежим и отпуснем умовете си. Обстановката беше мизерна, но ние бяхме изпълнени с надежда от живота следвайки Божията воля.

Всяка сутрин, когато Уон Пил Ким отиваше на работа в американската база, аз го придружавах до подножието на хълма. Когато се връщаше в къщи вечер, излизах да го поздравя. През останалата част от времето пишех Уолли Уонбон. В нашата стая винаги имаше доста подострени моливи. Даже, когато нямаше ориз, моливи не ни липсваха.

Уон Пил Ким помагаше по множество начини – и материално, и духовно. Така можех да се съсредоточа върху своето писане. Даже, когато беше изтощен от целодневната си работа, той беше край мен и търсеше начин да ми помогне. В тези дни спях толкова малко, че можех да заспивам навсякъде – понякога дори в тоалетната. Уон Пил Ким ме проверяваше и там, за да види дали съм добре.

Но това не беше всичко. Той много искаше да допринесе с нещо в писането на книгата ми. Започна да рисува портрети за американските войници и така печелеше пари, за да ме зарежда с моливи. Тогава сред американските войници беше модно да имат портрет на съпругите или приятелките си преди да се завърнат в Америка.
Уон Пил Ким залепваше листове от коприна на дървени рамки, рисуваше портрети и ги продаваше за по четири долара.

Чувствах се благодарен за неговата всеотдайност. Седях до него докато рисуваше и правех каквото мога, за да помагам. Докато беше на работа в американската база, слагах лепило на коприната, режех дървото за рамките и ги сглобявах. Преди той да се върне в къщи, миех четките му и купувах боите, от които той се нуждаеше. След като се върнеше, той вземаше един молив 4В и рисуваше портрета. Отначало рисуваше само по един-два, но скоро се разчу за работата му и той стана толкова известен сред войниците, че вече рисуваше едновременно по 20-30 портрети. Домът ни се напълни с тях и вечер едва намирахме къде да легнем.

Когато работата нарасна, аз започнах да правя повече и да му помагам за страничните линии. Той рисуваше контурите на лицето, а аз оцветявах устните и дрехите. От парите, които печелехме заедно, купувахме моливи и материали за рисуване и харчехме останалото за свидетелстване - важно е да записваш Божиите думи, но още по-важно е да кажеш на хората каква е Неговата Воля.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие