Лудият красив мъж край кладенеца

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Лудият красив мъж край кладенеца

Когато построихме къщата с кирпичени стени и отворихме църквата в Беом-нет-гол, имаше само трима души, които ме слушаха да проповядвам. Аз, обаче, не говорех само на тези тримата. Аз си мислех. „Макар че това не може да се види, аз проповядвам за хиляди, даже за десетки хиляди”. Докато проповядвах, аз си представях, че присъства цялото човечество. Тези трима души седяха пред мен, докато аз преподавах думите на Принципа със силен, изпълнен с жизненост глас.

Пред нашата къща имаше кладенец. Скоро сред тези, които идваха да си наливат вода от кладенеца започна да се разнася слух, че един луд човек живее в къщата с кирпичени стени. Те носеха вода и надничаха в тази паянтова кирпичена къща, за да видят човека в опърпани дрехи да говори така, сякаш крещеше заповеди на целия свят. Естествено беше хората да започнат да си шушукат. Аз проповядвах, че небето и земята ще бъдат обърнати наопаки и че Корея ще обедини света. Слуховете за мен скоро се разпространиха отвъд онези, които използваха кладенеца и стигнаха до тези в подножието на хълма. Може би тези слухове са това, което караше хората да идват от любопитство, за да видят дали до кладенеца живее луд човек. Сред любопитните имаше студенти от близката семинария, както и група професори от престижния университет Еуха Уоманс. Слуховете бяха разкрасени и гласяха, че съм красив мъж с добро телосложение така, че жените на средна възраст започнаха да се изкачват по хълма, за да ме видят като начин да си прекарат някак времето.

В деня, когато свърших да пиша Уоли Уонбон, аз оставих молива и се молех: „Дойде време да започна да проповядвам истински. Моля се светци, на които да свидетелствам, да дойдат при мен.” След това отидох до кладенеца. Беше 10 май, късно през пролетта. Носех традиционни корейски панталони с памучна подплата и старо сако и се потях в жегата. Зърнах една млада жена, която бършеше пот от челото си, докато се качваше нагоре по хълма към кладенеца.

Заговорих й, като казах „Бог ви е дал огромна любов през изминалите седем години”. Тя подскочи изненадана, защото бяха изминали точно седем години, откакто беше решила да посвети своя живот на Бог.

- Моето име е Хиун Шил Канг, - каза тя. - Аз съм мисионер в църквата Бом Чон, която е в квартала в подножието на този хълм. Чух, че тук живее луд човек и дойдох да му свидетелствам.

Ето как ме поздрави тя. Поканих я в нашата къща. Тя огледа окаяното й състояние, като показа за колко странна я намира. Нейните очи се спряха на писалището ми и ме попита: Защо имате толкова много моливи?

- До тази сутрин, отговорих аз - пишех книга, която разкрива принципите на вселената. Мисля, че Бог ви е изпратил тук, за да можете да научите за тези принципи от мен.

- Какво? Значи аз съм тук поради това, че съм чула тук да живее луд мъж, който има нужда да му се проповядва?”

Дадох й възглавница, за да седне, аз самият също седнах. Пролетната вода бълбукаше, докато течеше под нас.

- В бъдеще Корея ще играе роля на върха на света - казах аз. - Хората ще съжаляват, че не са се родили корейци.

Тя явно си мислеше, че говоря глупости.

- Точно както Илия се появи лично на Йоан Кръстител - продължих аз, - Иисус ще дойде в плът в Корея.

Това я ядоса.

- Сигурна съм, че Иисус ще има и по-добри места, на които да отиде, вместо да дойде в място толкова окаяно като Корея - отговори рязко тя.

След това каза: - Чел ли сте някога книгата Откровение? Аз...

Прекъснах я по средата на изречението, като казах:

- Искахте да кажете, че сте учила в Богословската семинария Горио?

- Откъде знаете това? - попита тя.

- Мислите ли, че щях да ви чакам, без да зная за вас поне това? Вие казахте, че сте дошла тук, за да ми свидетелствате. Моля ви, в такъв случай, научете ме.

Хюн Шил Канг имаше познания по теология. Тя ми цитира Библейски текстове един след друг, в опит да атакува моите възгледи. Тя продължи да ме предизвиква, докато аз отговарях на всички нейни предизвикателства, с отговори, изречени със силен и ясен глас. Нашият дебат продължи толкова дълго, че започна да се смрачава, така че аз се изправих и приготвих вечеря. Единственото нещо, което имахме, освен ориз, беше малко кимчи. Въпреки това, ние седяхме там, съпътствани от звука на водата, стичаща се по-долу и споделихме храната преди да възобновим нашия дебат. Тя се върна на следващия ден и на по-следващия, за да продължим. В крайна сметка, тя избра да посвети живота си на принципа, който аз преподавам.

По-късно същата година, в един ветровит ден на ноември, на вратата на колибата се появи съпругата ми. До нея стоеше седемгодишно момче – моят син, който беше роден в годината, когато напуснах дома си. Тогава бях излязъл, за да взема малко ориз, но вместо това отидох в Пхенян. Години бяха изминали и той беше пораснал и станал момче. Не можех да се накарам да го погледна в очите, нито да се протегна и да го погаля по лицето и да го прегърна в радост. Просто стоях там като каменна статуя, замръзнал на мястото си, безмълвен.

Моята съпруга не каза нито дума. Усетих болката и страданието, които тази бедна майка и детето трябваше да преживеят в разгара на войната. Дори преди това, аз знаех, къде живееха те и в какво положение бяха, но все още не бях стигнал до там да се грижа за семейството си. Знаех това и я бях молил няколко пъти, дори преди брака ни, “Моля те, вярвай в мен и само изчакай още малко.” Когато настъпеше момента, планирах да отида да ги взема. Но тогава, когато те стояха на вратата, точното време все още не беше дошло. Хижата, нашата църква, беше малка и жалка. Членовете ядяха там и живееха там с мен, докато изучаваха Божието слово. Не можех да доведа там семейството си.

Жена ми огледа колибата, изрази огромно разочарование, обърна се и си тръгна. Тя и синът ми тръгнаха надолу по стръмния път.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие