Упорито дете, което никога не се предава

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Упорито дете, което никога не се предава

Баща ми не го биваше да събира дългове, но вземеше ли пари на заем, спазваше обещанието си да ги върне, дори ако това означаваше да продаде семейната крава или дори да премахне една от колоните в нашия дом и да я продаде на пазара. Той винаги казваше: "Не можеш да промениш истината с измама. Онова, което е вярно, няма да бъде подменено с дребен трик. Всичко, което е резултат от измама, ще се разкрие след не повече от няколко години. "

Баща ми беше с висок ръст. Той беше толкова силен, че не му беше трудно да се изкачи по стълба с торба ориз на раменете. Фактът, че на деветдесет години аз все още мога да пътувам по света и да продължавам работата си, е резултат от физическата сила, която наследих от баща си.

Майка ми, чийто любим християнски химн е "Higher Ground", също беше доста силна жена. Наследил съм от нея не само широкото чело и кръглото лице, но и нейната пряма и висока духовна личност. Имам упорита жилка и без съмнение съм дете на майка ми.

Когато бях дете, ми викаха "глашатаят." Спечелих си този прякор, защото след като започнех да плача, не спирах цял ден. Когато извиквах, го правех толкова силно, че хората мислеха, че се е случило нещо ужасно. Хората, които спяха в леглата си, излизаха, за да видят какво става. Освен това, аз не просто плачех. Аз се мятах из стаята, понякога наранявайки себе си до кръв и създавайки хаос и бъркотия. Такава индивидуалност имах още когато бях млад.

След като вземех решение, никога не отстъпвах, дори и ако това означаваше да си счупя нещо. Разбира се, всичко това ставаше преди да стана по-зрял. Когато майка ми се караше, задето бях направил нещо нередно, аз й отговарях с думите: "Не. Абсолютно не! "Всичко, което трябваше да направя, беше да призная, че греша, но аз предпочитах по-скоро да умра, отколкото да изрека тези думи. Майка ми, обаче, също беше доста силна личност.

Тя ме удряше и казваше: "Мислиш ли, че можеш да се измъкнеш като не отговаряш на майка си?" Веднъж ме удари толкова силно, че ме нокаутира. Дори след като станах, аз не отстъпих. Тя просто стоеше пред мен и плачеше силно. Дори и тогава, обаче, аз не си признавах, че не съм прав.

Моят състезателен дух беше толкова силен, колкото и моята упоритост. Не можех да рискувам да загубя. Възрастните в селото казваха: "Щом осанските малки очички реши да направи нещо, той го прави."

Не помня на колко години бях, когато това се случи. Едно момче ми разкървави носа и избяга. В течение на един месец след това ходех пред дома му всеки ден и стоях там, чакайки го да излезе. Възрастните от селото бяха удивени от моята настойчивост, докато накрая родителите му ми се извиниха. Те дори ми дадоха кутия пълна с оризови сладкиши.

Това не означава, че винаги се опитвах да спечеля с настойчив инат. Физически бях много по-голям и по-силен от другите деца на моята възраст. Никое дете не можеше да ме победи на канадска борба. Веднъж загубих на канадска борба с момче с три години по-голямо от мен и това толкова ме ядоса, че не можех място да си намеря. Отидох до близката планина, свалих кората от едно акациево дърво, а следващите шест месеца работих върху това дърво всяка вечер, за да стана достатъчно силен, та да победя това дете. В края на шестте месеца го предизвиках на мач-реванш и успях да го надвия.

Всяко поколение в семейството ни е имало много деца. Имах един по-голям брат, три по-големи и три по-малки сестри. Всъщност, имах четири други по-млади братя и сестри, родени след Хио Сон, най-малката ми сестра, но те починаха рано . Мама роди тринадесет деца, но пет не оцеляха. Сърцето й трябва да е било дълбоко наранено. Мама изтърпя много, за да отгледа толкова много деца при такъв недоимък. Като дете имах много братя и сестри. Ако тези братя и сестри се съберяха с нашите първи и втори братовчеди, бихме могли да направим всичко. Много време изтече, обаче, и сега се чувствам така, сякаш съм останал сам.

Веднъж, през 1991 година, посетих за кратко Северна Корея. Отидох в родния си град за първи път от 48 години и разбрах, че майка ми и повечето от моите братя и сестри са починали. Бяха останали само една от по-големите и една от по-малките ми сестри. Моята по-голяма сестра, която ми беше като майка, когато бях дете, се е превърнала в баба на повече от седемдесет години. По-малката ми сестра беше на повече от шестдесет и лицето й беше покрито с бръчки. Когато бяхме малки, аз много дразнех малката ми сестра.

Виках й: "Хей, Хиo Сон, ще се омъжиш за едноок." А тя ми отвръщаше: "Какво каза? Какво те кара да мислиш, че знаеш това, братко?" След това изтичваше зад мен и ме удряше по гърба с малките си юмручета.

В годината, когато навърши осемнадесет години, Хио Сон срещна човека, с когото една от нашите лели се опитваше да й уреди брак. Онази сутрин тя стана рано, грижливо среса косите си и напудри лицето си, почисти дома ни отвътре и отвън и чакаше бъдещия си младоженец да пристигне. "Хио Сон" дразнех я аз", явно наистина искаш да се омъжиш." Това я караше да се изчервява и аз все още помня колко красива изглеждаше тя с тази руменина на лицето, прозираща през бялата пудра.

Бяха изминали повече от десет години от посещението ми в Северна Корея. Моята по-голяма сестра, която плачеше толкова тъжно като ме видя, беше починала, оставяйки само по-малката ми сестра. Това ме изпълва с толкова мъка. Имам чувството, че сърцето ми може да се стопи.

Бях сръчен в ръцете и сам си шиех дрехи. Когато ставаше студено, набързо си изплитах шапка. Бях по-добър в това дори от жените и давах съвети по плетене на по-големите си сестри. Веднъж изплетох шал за Хио Сон. Ръцете ми бяха големи и дебели като мечешка лапа, но ми харесваше да шия и дори си правех свое собствено бельо. Отрязвах малко плат от топа, сгъвах го на две, скроявах го както трябва, подгъвах го, зашивах го и го обличах. Когато по този начин направих чифт традиционни корейски чорапи за майка ми, тя показа колко много ги харесва, като каза: "Е, добре, мислех, че вторият ми син само се размотава наоколо, но тези чорапи ми станаха идеално."

В онези дни беше необходимо да се тъкат памучни кърпи като част от подготовката за сватбата на син или дъщеря. Майката вземаше памучна прежда и я поставяше на чекръка, за да направи конец. В диалекта на провинция Пхенян това се наричаше тог-ганг-и. Тя установяваше ширината на двадесет нишки и правеше дванадесет части памучно платно, тринадесет парчета памучен плат и така нататък. Всеки път, когато дадено дете се жени, грубите ръцете на майка му правят памучна тъкан, мека и красива като обработен сатен. Нейните ръце бяха невероятно бързи. Други можеха да тъкат три или четири парчета то-гаенг-и плат за един ден, а мама можеше да изтъче двадесет. Когато бързаше да приключи подготовката на чеиза за една от моите по-големи сестри, за един ден тя успя да изтъче цяло руло плат. Мама беше нетърпелив характер. Всеки път, когато си наумеше да направи нещо, тя работеше бързо, за да го направи. Аз приличам на нея в това отношение.

От детството си винаги съм обичал да ям разнообразни храни. Като дете с удоволствие ядях царевица, сурови краставици, сурови картофи и сурови зърна. По време на посещението на роднините ми по майчина линия, които живееха на около пет мили от нашия дом, забелязах, че в полето растеше нещо кръгло. Попитах какво е това и ми казаха, че е Джи-гвa, или "земен плод." В този квартал хората наричаха сладките картофи земни плодове. Някой изкопа един, сготви ми го на пара и аз го изядох. Имаше такъв прекрасен вкус, че си взех цяла кошница от тях и ги изядох сам. От следващата година нататък не можех да стоя далеч от дома на роднините ми по майчина линия за повече от три дни. Виках: "Мамо, излизам за малко," тичах по целия път до мястото, където живееха, за да ям сладки картофи.

Там, където живеехме, през май правехме нещо, което наричахме "картофен мост". Изкарвахме зимата на картофи докато дойдеше пролетта и можехме да започнем да жънем ечемика. Месец май беше критичен период, защото ако нашият запас от картофи свършеше преди ечемика да е станал готов за прибиране, хората започваха да гладуват. Да оцелееш през периода, когато картофите в мазетата са на свършване, а ечемика все още не е ожънат, приличаше на изкачването на стръмен планински проход, така че ние го наричахме "картофен мост".

Ечемикът, който ядяхме тогава, не беше като вкусните, плоски зърна ечемик, които виждаме днес. Зърната бяха с по-цилиндрична форма, но това не ни пречеше. Киснехме ечемика във вода за около два дни преди да го сготвим. Когато сядахме да ядем, мачках ечемика с лъжицата си, опитвайки се да го задържа заедно. Това, обаче, беше безполезно, защото когато го събирах с лъжицата си, той просто се пръсваше като пясък. Смесвах го с кочуджан (червен пипер на паста) и поемах хапка. Докато дъвчех, зърната от ечемик непрекъснато излизаха измежду зъбите ми, затова трябваше да си държа устата плътно затворена.

Освен това ловяхме и ядяхме и дървесни жаби. В онези дни в селските райони децата, заболели от морбили и с лица изтънели от загуба на тегло, ги хранеха с дървесни жаби. Хващахме три-четири от тези жаби, които бяха големи и имаха много месо в дебелата част на краката си. Увивахме ги в листа и ги опичахме и те ставаха толкова нежни и вкусни, сякаш са били сготвени в тиган за готвене на ориз на пара. Като говорим за вкусни неща, не мога да пропусна врабчетата и фазаните. Готвехме прекрасно нашарените яйца на планинските и водните птици, които прелитаха над полетата със силни, гълтащи крясъци. Докато бродех по хълмовете и полетата започнах да разбирам, че природата, дадена ни от Бог, изобилства от храна. Продължи>>>