Затворът Хунгнам в снега

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Затворът Хунгнам в снега

Най-ценното притежание в затвора след храната беше да имаш игла и конец. Дрехите ни се износваха и късаха поради тежкия труд, но ни бе трудно да се снабдим с игла и конец, за да ги зашием. Известно време след влизането си в затвора затворниците започваха да изглеждат като облечени в дрипи просяци. Много важно беше да зашиваме дупките в дрехите си, за да създадем, макар и малко, препятствие пред студените ветрове. Малко парче плат, намерено захвърлено на пътя, бе нещо изключително ценно. Даже, ако то бе покрито с кравешки изпражнения, затворниците се сбиваха за това кой да го вземе.

Веднъж носех чувалите с тор и открих в един от чувалите забодена игла. Трябва да е останала случайно там още при направата на чувала. От този момент станах шивача на затвора Хунгнам. Такава радост беше да намеря тази игла. Всеки ден кърпех панталони и наколенки за другите затворници.

Даже в средата на зимата в завода за тор беше толкова горещо, че се потяхме. Можете да си представите колко непоносимо бе всичко това през лятото. Но нито веднъж не си свалих панталона и не си показах краката. Дори и през най-топлото лято аз винаги бях облечен по корейски маниер. Другите се събличаха и работеха по бельо, но аз винаги бях прилично облечен.

Когато свършвахме работа, бяхме изпотени и покрити с прах от тор и повечето затворници се събличаха и измиваха в мръсната вода, която изтичаше от завода. Аз, обаче, никога не се миех на места, където другите да могат да видят голото ми тяло. Вместо това, запазвах половината от единствената чаша вода, която ни даваха на ден, а след това ставах рано сутринта, докато другите все още спяха и се обтривах с малко парче плат, намокрено с тази вода. Освен това, използвах този период от време и за да се потопя в своите духовни практики и да се моля. Смятах тялото си за ценно и не го излагах на показ пред другите.

В затворническата килия имаше 36 души и аз заемах малко ъгълче до тоалетната. Там никой не ме прескачаше и никой не искаше да спи там. Наричахме го тоалетна, но това беше малко глинено гърне, което дори нямаше капак. През лятото течността често преливаше, а през зимата замръзваше. Миризмата, която се разнасяше от него, беше неописуема. Затворниците често имаха разстройство поради солената супа и твърдите оризови зърна, които ядяхме всеки ден.

Седях до тоалетната и някой казваше „Ох, стомахът ми”. Той отиваше бързо до тоалетната и понеже бях близо до нея, често се случваше да бъда опръскан. Даже нощем, когато всички спяха, все някой имаше болки в стомаха. Когато чувах някого да стене сякаш е бил настъпен, знаех, че някой си проправя път до тоалетната, ставах и се притисках до ъгъла. Но ако бях заспал и не успеех да се събудя, понасях последиците. За да изтърпя тази невъзможна ситуация, дори се опитвах да мисля за тези звуци и гледки като за някаква форма на изкуство. Въпреки това останах на това място през цялото време.

– Защо избра да останеш там? – попита един от затворниците.

– Защото там ми е най-добре.

Не го казах просто така. Наистина там сърцето ми се чувстваше най-спокойно.

Моят затворнически номер беше 596. Хората ме наричаха „Номер пет девет шест”. В нощите, когато не можех да заспя, гледах в тавана и си повтарях този номер отново и отново. Ако го кажех бързо, звучеше като ео-гъл, корейската дума, използвана, за да се опише чувството за несправедливост. И действително – аз бях осъден несправедливо.

Комунистическата партия организираше док-бо-хой, или сбирки, на които – като начин за изучаване на комунистическата пропаганда, се четяха на глас вестници или други материали. Освен това, трябваше да пишем писма на благодарност до Ким Ир Сен. Комитетът за сигурност наблюдаваше отблизо всяка наша стъпка. Всеки ден ни казваха да пишем благодарствени писма, в които да описваме какво сме научили, но аз никога не написах нито едно такова писмо. Предполагаше се да пишем неща от рода на: „Нашият баща Ким Ир Сен, поради своята любов към нас, ни дава храна всеки ден, осигурява ни ядене с месо и ни дава възможност да водим толкова прекрасен живот. Аз съм му много благодарен”. Не можех да пиша такива неща. Даже да гледах смъртта в очите, не можех да давам писма на атеистичната комунистическа партия. Вместо да им пиша, аз работех десет пъти по-усилено от другите, за да оцелея в затвора. Единственият начин да се измъкна от писането на тези писма беше да съм затворник номер едно. Поради тези усилия аз станах най-добрият затворник и дори получих награда от представител на комунистическата партия.

Майка ми ме посещаваше многократно, докато бях в затвора. Нямаше пряк транспорт от Джингджу до Хунгнам. Тя трябваше да взема влак до Сеул, където се прехвърляше на влака Сеул-Уонсан. Пътуването й отнемаше над двадесет изтощителни часа. Преди да тръгне, тя си създаваше големи главоболия да приготви за мен ми-сут-кару, или оризово брашно, така че нейният син, който беше затворен в разцвета на силите си, да има какво да яде. За да направи оризовото брашно, тя вземаше ориз от роднините ни – даже от най-далечните роднини на съпрузите на моите по-големи сестри. Когато дойде в приемната на затвора и ме видя от другата страна на стъклото, веднага се разплака. Тя беше силна жена, но видът на нейния син, преминаващ през подобни страдания, я накара да се огъне.

Моята майка ми донесе копринените панталони, които бях носил на сватбата си. Затворническата униформа, която имах, се беше износила и кожата ми се виждаше през плата. Но вместо да нося копринените панталони, аз ги дадох на друг затворник. Що се отнася до оризовото брашно, заради което тя беше задлъжняла, та да може да ми го даде, аз го раздадох веднага - още докато тя гледаше. Майка ми беше вложила цялото си сърце и всеотдайност, за да приготви храна и дрехи за своя син и беше съкрушена да види как раздавам тези неща без да запазя нищо за себе си.

Казах й: „Мамо, аз не съм просто сина на някой си човек на име Мун”.
„Преди да съм сина на някой от рода Мун, аз съм син на Република Корея. А преди това, аз съм син на света и син на Небесата и Земята. Мисля, че е по-редно да обичам първо тях и едва след това да следвам твоите думи и да те обичам. Аз не съм просто син на някой дребнав човек. Моля те, дръж се по начин, подхождащ на твоя син.”

Думите ми бяха студени като лед, а за мен беше толкова болезнено да я гледам как плаче, че имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Тя ми липсваше толкова много, че понякога се будех през нощта и си мислех за нея, но това ми даваше още повече основания да не се поддавам на своите емоции. Аз бях човек, вършещ Божието дело. За мен беше по-важно да облека някого по-добре и да напълня стомаха му с малко повече храна, отколкото да се грижа за своето лично отношение с майка ми.

Даже докато бях в затвора се наслаждавах на времето, което имах, за да говоря с хората. Край мен винаги имаше хора, които искаха да чуят какво казвам. Даже в глада и студа на затворническия живот имаше топлина в споделянето с хора, към които имах сърдечна връзка.

Връзките, създадени в Хунгнам, ме оставиха с 12 души, които ми бяха и сънародници и близки, като семейство и с които можех да прекарам останалата част от живота си. Сред тях имаше един известен свещеник, който беше служил като президент на асоциацията на християнските църкви в петте северни провинции на Корея. Това бяха хора, с които споделях силни емоции в ситуации, където беше заложен живота ни и това ги правеше по-близки за мен, отколкото моята плът и кръв. Тяхното присъствие там придаваше смисъл на моя затворнически живот. Молех се по три пъти на ден за хората, които ми бяха помогнали и за членовете на моето паство в Пхенян, споменавайки името на всеки от тях. Когато го правех, аз чувствах, че трябва да се отплатя хилядократно на хората, които ми даваха скришом шепа от моето оризово брашно, което криеха в дрехите си.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие