Нови пъпки растат по изсъхналите клонки

Автобиографията на д-р Сан Мьон Мун

Нови пъпки растат по изсъхналите клонки

Детективите на секретната секция на Службата за разузнаване от управлението за обществения ред, които нахлуха в нашата църква и ме арестуваха, ме отведоха до полицейско управление Чунг Бу. Бях възмутен от това, че ме обвиниха в укриване от военна повинност, но не казах нищо. Можех да отговоря, но не ми дадоха шанс да кажа и дума. Някои видяха моето мълчание пред несправедливото третиране и ме нарекоха "безгръбначно". Издържах и това мълчаливо, вярвайки, че то сигурно също беше път, който ми е даден. Ако това беше пътят, който трябваше да следвам, за да достигна целта си, значи нищо не можех да направя. Защото след като вървях по толкова ясно определен път, аз не можех да бъда победен. Колкото повече ме нападаха, толкова повече се стараех да действам по-достойно от всеки друг.
След като взех това решение в сърцето си, полицията нямаше контрол над мен. Когато детективът пишеше доклада си, аз му казах как да го напише.

- Защо не включиш това съдържание - казвах. - А тук трябва да го напишеш ето така.

Той постъпи както му казвах. Всяка фраза, която му казвах да напише, беше вярна, но когато събра всичките заедно той установи, че те го водеха до заключение обратно на това, което той възнамеряваше да направи. Той се ядоса и скъса доклада.
На 13 юли 1955 г., на шестия ден от затварянето ми в полицейския участък Чуанг Бу, отново бях в затвора. Този път това беше затвора Сеодаемун, в Сеул. Бях окован с белезници, но нито бях засрамен, нито тъжен. Животът в затвора не беше пречка за мен. Той беше като мотивация за огромен гняв в сърцето, но никога не беше пречка по моя път. За мен това беше начин да събера допълнителен капитал за бъдещата ми дейност. Преодолях живота си в затвора, като си казвах: "Аз не съм някой, който ще умре в затвора. Не мога да умра. Това е само един трамплин за мен – той ще ми помогне да направя огромен скок към света на освобождението.

Правилото в света и на Небето е, че това, което е зло, ще падне, а това, което е добро - ще се издигне. Дори ако трябва да отида в купчина тор, аз няма да се проваля, стига да поддържам чисто сърцето си. Докато ме отвеждаха с белезниците, някои жени минаваха, поглеждаха ме подозрително и извръщаха глава в знак на неодобрение. Те излъчваха чувството, че съм нещо гротескно дори на вид, защото вярваха, че аз бях ръководител на секс култ. Но аз не изпитвах нито страх, нито срам. Дори ако се използваха мръсни думи, за да тормозят мен и нашата църква, аз не бих се разтреперил.

Разбира се, имах нормални чувства. Външно аз поддържах своето достойнство, но много пъти се чувствах смазан и наскърбен до мозъка на костите си. Всеки път, когато чувствах, че сърцето ми отслабва, аз издържах, като си казвах: "Аз не съм някой, който просто да умре в затвора. Ще се изправя отново, сигурен съм в това." Удвоих своята решителност, казвайки си: "Поемам цялата болка в себе си. Аз нося целия тежест за нашата църква."

Моето лишаване от свобода можеше да означава края на нашата църква и да стане причина всички нейни членове да тръгнат по различни пътища. Вместо това, те всеки ден идваха да ме посещават. В някои случаи те дори спореха кой да дойде да ме види пръв. Посещения бяха позволени само след 8 часа сутринта, а членовете се нареждаха на опашка и чакаха извън затворническите врати от ранни зори. Колкото повече хора ме проклинаха и колкото по-самотно ставаше моето положение, толкова повече хора се редяха на опашка, за да ме видят, окуражат и да проливат сълзи за мен.

Аз не ги поздравявах много емоционално. По-скоро даже ги срязвах с неща като: "Защо идвате и вдигате толкова шум?" Въпреки това, те ме следваха със сълзи на очи. Това беше изразът на тяхната вяра и любов. Те не бяха привързани към мен, защото знаех как да говоря гладко или красноречиво. Те ме харесваха заради любовта, която лежеше дълбоко в сърцето ми. Нашите членове разпознаваха истинското ми сърце. Дори и да умра, аз никога няма да мога да забравя членовете, които ме последваха дори когато бях принуден да се изправя окован в белезници пред съда. Винаги ще си спомням израза на лицата им, докато ридаеха, като ме видяха на подсъдимата скамейка.

Надзирателите в затвора бяха изумени. "Как може този човек да така да влудява толкова много хора?", питаха се те, когато гледаха нашите членове идващи на групи в затвора. "Той не е техен съпруг и те не са негова съпруга, не е техен син. Как могат да бъдат толкова преданни към него?"

В поне един случай, някой пазач казваше: "Чухме, че този Мун е диктатор и експлоатира хората, но повече от ясно е, че това не е вярно." Този пазач стана наш член, който последва нашия път.

Накрая, след като ме бяха държали три месеца, съдът установи, че съм невинен и ме освободиха. В деня на освобождаването ми главният надзирател и всички началници на отделения на затвора ми организираха официално изпращане. За три месеца всички те станаха членове на нашето Обединително семейство. Причината сърцата им да се обърнат беше проста. Щом ме видяха по-отблизо, те осъзнаха, че аз изобщо не бях лицето, представено от слуховете, които бяха чули. Както се оказа, пусканите в обществото слухове винаги помагаха на нашите мисионерски усилия.

Покрай моето задържане от полицията всички медии и обществото бяха вдигнали голям шум. Но щом бях признат за невинен и освободен, те млъкнаха. Единствената статия за оправдателната ми присъда и освобождаване беше една статия от три реда в едно забутано ъгълче на вестника, в който пишеше „Преподобният Мун беше признат за невинен и освободен.” Злостните слухове, разбунили цялата страна, бяха измислени, но тази информация беше напълно потулена. Нашите членове протестираха, казвайки: „Преподобни Мун, това е несправедливо. Това ни ядосва, не можем да го понесем.” Те плачеха пред мен, но аз оставах безмълвен и ги успокоявах.

Никога не забравих болката, която преживях, когато ме бяха измъчвали и подлагали на всички тези фалшиви обвинения. Издържах даже в периода, когато срещу мен се изправиха толкова много хора, че имах чувството, че в Корея не е останал дори инч, на който да застана. Тъгата, която чувствах от онова време, остана с мен в едно ъгълче на сърцето ми.

Мога да бъда дърво блъскано от вятъра и дъжда и обгаряно от огъня, но никога няма да бъда дърво, което изгаря и умира. Даже някоя клонка да бъде опърлена, когато дойде пролетта, на нея ще има нови пъпки. Ако продължа своя път изпълнен със силна вяра, със сигурност ще настъпи денят, в който светът ще разбере ценността на онова, което правя.

Продължи>>

За книгата Отзиви Предисловие Съдържание

Идеала на Бог Грехопадението Цел на Месията Второто пришествие